В края на май 1935 година председателят на Райхстага и райхсминистър на авиацията Херман Гьоринг предприема пътуване до Унгария, България и Югославия. Прикрито зад паравана на сватбено пътешествие, заедно със съпругата му Еми и дъщеря му Еда, то има важна мисия: да сондира настроенията на трите държави за взаимно сближение, което да даде отпор на френската съюзна система в Източна и Югоизточна Европа, получила нов импулс от подписването на френско-съветския договор.
По време на цялата си визита в София той е бурно акламиран от събралото се множество, което изненадва германския пълномощен министър Ойген Рюмелин, описващ народния ентусиазъм като нехарактерен за „освободените от типичните южняшки темпераментни изблици и относително хладни българи“.
Още в деня на пристигането си Гьоринг поднася венец на гроба на Незнайния войн, след което се отправя към двореца. На приема в легацията първата вечер по молба на царя са били поканени само ограничен кръг от министри и кметът Иванов. Прави впечатление липсата на Александър Цанков, който не е поканен, въпреки или точно защото е считан за силния човек в бъдеще и въпреки „силното изкушение“ на Рюмелин да види двамата мъже (царя и Цанков) на едно място.
Използвайки умело самолюбието на добродушния, но леко повърхностен и суетен Гьоринг, цар Борис III не дава никакви конкретни обещания, но затвърждава ролята на страната в балканските дела. А и малко по-далеч – той поема да помага в установяването на династичен контакт с италианската кралска фамилия в линията на едно ново германо-италианско сътрудничество, силно желано на Вилхелмщрасе.
Неслучайно в делегацията на Гьоринг участва и неговото протеже принц Филип фон Хесен, женен за италианската принцеса Мафалда, сестра на българската царица Йоана. В следващите години цар Борис ще оказва и други дипломатически услуги на Берлин.
Както в политически, така и в обществено-рецептивен план визитата на Гьоринг завършва добре и за двете страни. Манифестирането на дружелюбност по отношение на Германия, което е табу за официална София, е изразено от нейните жители. Всяко българско село и всеки български град познава името „Гьоринг“, приповдигнато отразява пресата, която въпреки шумно обявения неофициален и неполитически характер на срещите обобщава, че герои от войната – като госта, правят често най-добрата политика, когато не правят политика.
Когато възхитеният от София, българите и военните гост отлита, сам пилотирайки самолета си, пред Рюмелин царят се изказва приятелски за личността и му пожелава толкова късмет в политиката му, колкото и при успешния лов в Родопите. Може би монархът е хванал по-големия улов, спечелвайки трайно благоразположенето на Гьоринг, който само година по-късно ще оглави програмата по четиригодишния план в германската икономика и ще определя квотите с износ на оръжия.
И докато чисто политическите измерения на визитата на Гьоринг ще бъдат почувствани в бъдеще, нейните резултати са видими по отношение на българската авиация. Основите на сътрудничеството са поставени с доставката на 24 изтребителни и разузнавателни самолети „Хайнкел“, а година по-късно на летище „Божурище“ долитат още 12 изтребителя „Арадо“ и 12 бомбардировача „Дорниер“.
Германската страна дълго време пренебрегва възможността да има военен аташе в България, но Рюмелин настоява за подобно назначение предвид силните пронемски симпатии на страната и фактът, че дори „за лаика е видно, че българската армия е по-интересна от австрийската или унгарската, например“. В крайна сметка за такъв е избран преживаващият постоянно в Будапеща майор Паул Шултайс.
Автор: доц. д-р Владимир Златарски
