Вместо „Честит рожден ден“ – едно нестандартно интервю с един нестандартен човек
Христо СТОЯНОВ е роден на 20 дек. 1956 година в град Габрово. През 1969 година се преселва в град Смолян. След завършване с пълно отличие на девети гимназиален клас Христо Стоянов прекъсва училище и започва работа като тежко физически работник – докер, стомановар, вагрянкажия, леяр-формовчик, кранист. През това време се самообразова и впоследствие започва да превежда поезия от виетнамски, руски и сръбски езици. Първата му публикация е стихотворението „Литературно четене“ в списание „Пламък“ през 1976 година. След близо единадесетгодишно чакане, през 1986 година в издателство „Народна младеж“ излиза дебютната стихосбирка на Христо Стоянов „Шепа живот“. След 1989 година той работи като журналист и писател на свободна практика. Издава още шест стихосбирки – „Носталгия по варварите“, „Небесна каторга“, „Сатири-2“, „Сбогуване с пейзажа“, „Семейна тетрадка“. През 1992 година излиза и първият роман на Христо Стоянов „Невръстни старци“, под псевдонима Крис Стоун. През 1999 година излиза „Скритият живот на една помакиня“, заради която Прокуратурата на РБ образува следствено дело. Книгата се приема с небивал за тогава интерес от читателите, но разделя мненията за нея на критиката. Следват още няколко скандални романа, предизвикали широк отзвук в България: „Копелето – евангелие от Юда“, за която Христо Стоянов е отлъчен от църквата, „Другият В. Левский“, „Аз, доносчикът“, „Улица „Смърт“… Книги с разкази и есета: „Разкази по България“, „Предупреждения по България“, „Протестните деца на България“, „България, писана с Бойко на шията“, „Сериозно за България“, „Ами това е“… От 2005 година се преселва във Варна…
– Г-н Стоянов, наричат Ви най-скандалния български автор? Как приемате това – като критика или като комплимент? Всъщност, защо е това внушение?
– Като бедна журналистическа фантазия… Има хора, които друго, освен етикети не знаят. За съжаление, голяма част (по-голямата) част от журналистическата гилдия работи с етикети. За тях човекът е това, което те решат че е, а не това, което е той. Веднъж бях поканен в една телевизия. Водещият ме поканил, защото бил чувал, че съм скандален. Но той дори не знаеше, че съм писател. Мнозина са такива. Когато аз работех тази професия, взимайки интервю дори от Л. Левчев, който ми бе и кум, задължително сядах и го препрочитах. Сега разчитат на Гугъл. А аз, като чета за себе си там, отказвам да се срещна дори в огледалото. А иначе, скандално е да си мислещ човек сега. И понеже мисля, ме нарочиха за такъв…
– Вие пишете, издавате и сам разпространявате книгите си. Този личен контакт с потенциалните читатели плод на икономическа реалност ли е, или личен избор?
– Личният избор е винаги и плод на икономическа реалност. Просто преди 17 години, когато излезе „Скритият живот на една помакиня“, помаците ме биеха, а издателите печелеха от продажбите. Накрая ми дадоха един мижав хонорар. Някои ще кажат: „Я, че той даже хонорар взел, пък се бунтува“. Да, взех и бих взимал. Защото това е моята професия. Все едно да се каже на монтьора, че, не стига, че ти е ремонтирал колата, ами и пари ти взима за това. Но това е и моят бунт към времето и реалностите. Сам разпространявам издаваните от мен книги, които съм и написал, за да покажа на другите пишещи, че не е нужно да протягат ръчичка към държавата или бизнеса и така да бъдат в едно постоянно наведено положение. Не може да не се съобразяваш с този, който те е спонсорирал. Ако си морален. Аз се съобразявам единствено с читателите си – докато ме купуват, ще издавам книгите си. Това е единственият критерий…
– Имате нестандартен подход към всичко, за което пишете. Често търсите различна гледна точка и бягате от клишетата, които май се превръщат в символ-верую на новото време. Колко е трудно да живееш извън шаблона?
– Все едно да попитам колко е трудно да живееш в шаблон. Юнг бе казал, че всеки изпада в характерни за себе си ситуации. Това е моята характерна ситуация. Нали самото писане би трябвало да е излизане от реалността, създавайки друга реалност. Представа. Като при Шопенхауер. „Светът не е това, което е, а това, което си представяме, че е“… Може би заради това ми е трудно в личния живот – все съм в някаква представа. Познавам хората, анализирам, зная какво да очаквам от конкретен човек, а накрая пак съм от оная страна… Защото съдя по себе си. Аз не бих направил нещо, следователно и другите не би трябвало… Хем зная, че половината от поклона е надупване, пък не искам да приема, че хората го правят (втората, задната част на поклона)…
– От всичките Ви книги струи невероятна обич към майка Ви, мир на праха й?
– Тежък живот живя с тежкия си син. Родила ме е пет кила и двеста грама. Казваше, че не е имало лекар в залата, когато ме е раждала. И понеже съм бил голямо бебе, от напъването съм изхвръкнал. Влязъл в този момент лекарят, видял как хвърча и ме хванал във въздуха. Имаше невероятно чувство за хумор. Казвах и „наборче“, защото викаше: „Набор ми стана, мама, акъл не ти дойде в главата“… И, ето, идва един момент, в който наближаваме възрастта на родителите си. Постепенно наистина им ставаме набори…
– Не можем да не Ви попитаме за личния Ви анализ на политическата ситуация у нас…
– Политик да си в България. Където и да свърнеш, можеш да се осереш. Че има и глави, върху които да го направят. Льобон преди двеста години говореше за тълпата. Страшното е, че 1989 год. ни завари като тълпа, без духовни водачи. И голямата тълпа произведе една мини тълпа, която трябваше да изпълнява функцията на политическа класа. Но тълпата не произвежда идеи, тя произвежда… С една дума през 1989 год. построихме голямата фабрика за говна…
– Вярвате ли в Дядо Коледа и колко добри трябва да бъдем, за да ни донесе мир и относително благополучие?
– Вие да сте видяли в България някой на някого да вярва? Разбира се, че не му вярвам. Нали виждате какво става – посреща те дядо Коледа в някой МОЛ, идва в детската градина този Дядо Коледа, пък с него – Снежанка. Та ние объркваме децата с тази смесена митология. Защото актьорът, който трябва да играе дядо Коледа, си има гадже или жена – хонорарът е по-голям. А това, че мътим детските глави, не е важно. Дядо Коледа има еленчето Рудолф, но няма Снежанки. Пък и толкова Снежанки са ме излъгали – защо трябва да вярвам на дядо им…
Честит юбилей, Христо! Продължавай са бъдеш мислещ хомосапиенс и през идните 60! Може да се окаже заразно!
Сабина ДУКОВА
