Там е и легендарният автопортрет с тебешир на Леонардо да Винчи
Охраняван от митичните близнаци Кастор и Полукс, които бдят и над магическата граница между свещената и дяволската половина на Торино, Палацо Реале (Кралският дворец) пленява както с уникални картини, така и с оръдия, брони и мечове, разсекли историята.
Началото е поставено през 1562 г. Тогава херцог Емануил Филиберто премества столицата на своето херцогство от Шамбери в Торино. Този ход превръща средновековния град в бляскава европейска столица, а старият епископски дворец, избран заради стратегическото си разположение с изглед към градските порти, се оказва твърде скромен за нарастващите амбиции на Савоите. Така започва един огромен строителен проект, продължен от наследниците на херцога, за да се демонстрира силата и величието на управляващия династия. Палацо Реале става център на така наречената Командна зона “от която радиално се разгръща цяла “Корона от наслади” – комплекс от 22 дворци, ловни хижи и извънградски резиденции, които днес са част от световното наследство на ЮНЕСКО. Всяко разширение, нова зала и декорация са били политически акт, изявление за културно превъзходство и стремеж за съревнование с най-великите монархии в Европа. През вековете сградата се превръща в истински архитектурен гоблен, изтъкан от ръцете на най-великите майстори на своето време. Първоначалният проект от 1584 г. е поверен на Асканио Витоци, но истинският блясък идва през XVII век под патронажа на регентката Кристина Мария Френска.
Тя вдъхва на двореца бароково великолепие, а зали като тези, украсени с позлатени тавани и алегорични платна от Ян Мил и Шарл Дофен, възхваляват добродетелите на суверена. В края на века пристига и прочутият Андре Льо Нотр, ландшафтният архитект на Версай, за да проектира кралските градини. С настъпването на XVIII век и превръщането на Савойските херцози в крале, на сцената излиза гениалният Филипо Ювара. Неговата цел е да превърне резиденцията в достоен съперник на останалите европейски дворци. Той създава грандиозното стълбище “ножица” (Scala delle Forbici), проектира екзотичния Китайски кабинет и диктува новите моди в интериорния дизайн. След него Бенедето Алфиери продължава работата в стил рококо, а през XIX век, по времето на Карло Алберто, идва ред на неокласицизма. Архитектът Пеладжо Паладжи преобразява радикално много от залите, създавайки Тронната зала, Залата на съвета и изключителната Бална зала. Животът на двореца като активна кралска резиденция затихва след преместването на столицата във Флоренция и в Рим, а с раждането на Италианската република през 1946 г. той става държавна собственост, за да се превърне днес в сърцето на Кралските музеи на Торино – единен комплекс, който предлага пътуване през хилядолетия история.
Но зад блясъка на коприната и златото се крие друга, по-сурова душа на двореца – тази, която тупти в стомана и разказва истории за битки и династии. Там блести Кралската оръжейна палата, Армерия Реале. Още с влизането дъхът спира. Посетителят попада в разкошната Галерия Бомон, дълга и светла зала, чийто таван е изписан от придворния художник Клаудио Франческо Бомон със сцени от “Енеида”. Няма и 2 секунди и погледът вече не е нагоре. Всеки, играл си като дете с мечове, губи ума и дума, когато попадне в оръжейната. В редици, сякаш застинали в очакване на боен сигнал, стоят рицари в пълно бойно снаряжение върху бронирани коне, а между тях, в специално проектирани от Паладжи неоготически витрини са изложени над 5000 оръжия и доспехи.
Това не е случайна сбирка, а съзнателно създаден музей на военната слава на Савойската династия, основан от крал Карло Алберто и отворен за публика през 1837 г. Той събира на едно място оръжия от арсеналите в Торино и Генуа, както и цели частни колекции, за да създаде разказ за силата, легитимността и рицарското минало на своя род. Тук всеки експонат има име и история. Централно място заема легендарният меч на свети Мавриций, една от най-важните реликви на Савоите. Макар легендата да го свързва с римския мъченик от III век, в действителност това е рицарски меч от първата половина на XIII век. Масивен и предназначен за употреба от конник, той е пренесен в Торино през 1591 г. от херцог Карло Емануеле I и се съхранява в изключително добре запазен кожен калъф от XV век. Недалеч стои стоманеният силует на самия Емануил Филиберто. Неговата парадна броня, изработена около 1560 г. в прочутата миланска работилница на Джовани Паоло Негроли, е истинско произведение на изкуството, с фина гравюра. Това не й пречи да е второто най-непробиваемо нещо в Торино след вратата зад Микеле ди Грегорио, вратаря на “Ювентус”. Колекцията е дом и на шедьоврите на друг велик милански майстор – Помпео дела Чеза, чиято работа от края на XVI век е била търсена от благородници из цяла Европа. Неговата великолепна броня за война и турнири, изработена около 1590 г., е пример за най-високото майсторство на миланската оръжейна школа. Но галерията разказва не само савойската история.
Тук са събрани оръжията на титани, оформили европейската съдба. Може да се види мечът, който Наполеон Бонапарт е носил по време на египетската си кампания и в битката при Маренго – мълчалив свидетел на една имперска амбиция. Украсен с фин порцелан и позлата, това е не просто оръжие, а символ на амбицията и стратегическата мощ на малкия корсиканец, поставен в колекцията като най-ценния артефакт на времето. Интересно е, че мечът е един от малкото оцелели предмети, приписвани пряко на Наполеон.
До него, в сцената на артефактите, стои мечът на Виктор Емануил II. Това е лично оръжие, подарено му по дипломатичен повод от италианските емигранти в Калифорния след обединението на Италия през 1861. Върху острието му има изображение на символичната фигура на Италия – жена с корона, представена като майка на нацията. Мечът е знак за благодарност, признание и национална идентичност, изразена чрез символа на Италия и короната ѝ, поставена като знак на суверенитет и сплотяване на народ.
Около него изпъкват и други артефакти – неаполитански стоманобитен стремен от XIV век, пистолет на Карл V, броня на граф Джироламо Мартиненго около 1540 г., параден щит от времето на Хенри II, оръжия за турнири от Помпео дела Чеза, ловен мускет украсен от Адам Саделер около 1600 г., и двe японски брони, дарени от император Мейджи на Виктор Емануеле II около 1870 г., които придават изтънчен и екзотичен акцент на залата.
От оръжията на Савойските крале също са представени пушки и револвери на Карло Алберто, Виктор Емануил II и Умберто I, носещи печата на власт, лов, дипломатически връзки и личен вкус.
До него са изложени пистолет от XVI век, принадлежал на императора на Римската империя Карл V, и параден щит на френския крал Анри II от около 1559 г. Колекцията надхвърля границите на Европа. В специалната Ротонда, проектирана от Паладжи, са изложени ориенталски оръжия, сред които османска сабя с гравираното име на Сюлейман Великолепни, както и японски самурайски доспехи, свидетелстващи за глобалните връзки на династията. Има и изключително редки огнестрелни оръжия като ловен мускет, декориран със слонова кост от немския гравьор Адам Саделер около 1600 г., и чифт английски кремъчни пистолети, инкрустирани с диаманти и рубини – дар от бея на Алжир за Карло Алберто.
Оръжейната остава класическа – няма мултимедия, само скромни табели Експертите обаче са на място и са готови да отговорят на всеки въпрос.
В непосредствена близост е и Медальонната зала (Medagliere), където в неокласически витрини с формата на гръцки храмове се пази колекцията на Карло Алберто от над 60 000 монети, медали и печати.
Палацо Реале обаче далеч не е само това. След като изпитате вибрациите от оръжията, ще попаднете в “Кралските апартаменти” – зали, тронни пространства, бални зали, в които почеркът на Бомон, Алфиери и Жувара се съчетава в разкош от злато, кадифе, барокови капители и гоблени. Капелата на Светата плащаница, датираща от 1668-1694 г., излъчва бароков драматизъм чрез куполи от черен мрамор, колони и внушително пространство, предназначено за мистично съзерцание.
От Оръжейната палата пък се преминава в галерия “Сабауда”, една от най-важните картинни галерии в Италия. Основана също от Карло Алберто през 1832 г., тя събира на едно място колекциите, трупани от Савоите векове наред. Тук са представени шедьоври на Италианския ренесанс като “Мадоната с младенеца и светци” на Андреа Мантеня, “Вечеря в къщата на Симон” на Паоло Веронезе и “Благовещение” на Орацио Джентилески. Галерията е особено известна и с богатата си колекция от фламандски и холандски майстори, до голяма степен наследена от принц Евгений Савойски-Соасон. Посетителят може да се наслади на творби от Ян ван Ейк, Ханс Мемлинг, Петер Паул Рубенс и Антонис ван Дайк.
От изкуството пътят води към вярата и архитектурното чудо на Капелата на светата плащаница (Cappella della Sacra Sindone). Тя е в катедралата на Торино, свързана с двореца. Построена, за да съхранява най-ценната християнска реликва, притежание на Савоите от 1453 г., тя е връх в бароковата архитектура. Проектът е дело на гениалния свещеник-архитект Гуарино Гуарини, който между 1667 и 1694 г. създава структура, която сякаш се противопоставя на законите на физиката. Интериорът от черен мрамор и изумителният купол, съставен от шест нива припокриващи се арки, създават оптична илюзия за безкрайна височина, устремена към звездата на Светия Дух на върха. А зад златна решетка се пази Торинската плащаница – платното, за което милиони вярващи смятат, че е погребалният саван на Исус Христос. Историята на капелата е белязана и от трагедия. В нощта на 11 срещу 12 април 1997 г. избухва опустошителен пожар, който нанася тежки щети на шедьовъра на Гуарини. Самата плащаница е спасена по чудо от пожарникаря Марио Трематоре, който разбива бронираната витрина с чук. След 21-годишна сложна реставрация капелата е отворена отново за посетители през 2018 г.
Накрая е библиотеката с 200 000 тома, ръкописи, глобуси. Именно там, в специално климатизирано хранилище, далеч от светлината, се пази може би най-известният автопортрет в историята на изкуството – рисунката с червен тебешир на Леонардо да Винчи. Макар да съществува академичен дебат дали това наистина е самият Леонардо, тъй като моделът изглежда по-стар от 67-те години, на които умира геният, силата на този образ е неоспорима. Да се вгледаш в очите на този мъдър брадат мъж е като да се докоснеш до самата същност на Ренесанса. Рисунката е вторият шедьовър на Торино – от първото място го измести онзи гол на Алесандро Дел Пиеро срещу “Фиорентина” на 4 декември 1994 г.
Пътешествието завършва в Музея на Античността (Museo di Antichita), който свързва двореца с най-дълбоките корени на града. Тук са изложени артефакти от праисторически и римски времена, намерени в Пиемонт, включително руините на самия римски театър, върху който частично е построен комплексът.
Кралската градина, проектирана от ученик на Льо Нотр, е естествен завършек на обиколката – тиха, зелена прегръдка пред залез, която балансира тежестта на оръжия и камък с лекота, аромат и покой.
