Страните от Персийския залив вече готвят алтернативни пътища за износа на петрол и газ, които ще заобиколят Ормузкия проток и ще отнемат козовете на Ислямската република
Американският президент Доналд Тръмп не беше предвидил, че в случай на война Иран може да извади коза „протока Ормуз“ – досега, въпреки заплахите, Иран не го беше затварял. Но Иран изигра тази карта, и тя обърка света, като спря транспорта на петрол и други суровини, необходими за жизненоважни сектори като селското стопанство или производството на микрочипове. Щетите не бяха само за Тръмп или съюзниците на Америка в Персийския залив, а засегнаха всички, включително и иранския режим.
Иран смяташе, че препятстването на износа в пролива ще окаже натиск върху страните от Персийския залив като им попречи да транспортират петрол и да се възползват от огромното петролно богатство в големи проекти, чието изпълнение започна през последните години в очакване на вероятния край на петролната ера след половин век, а това е ситуация, която ще принуди Америка да изпълни исканията на Иран, на първо ямсто това да не възобновява атаките.
Но това, което се случи, е, че Тръмп отговори бързо с по-всеобхватна блокада, която попречи на влизането и излизането на ирански петрол, както обявения, така и скрития под прикритието на т.нар. „сенчест флот“. Магията се обърна срещу магьосника и вместо да използват пролива Ормуз като средство за натиск, иранците започнаха да предлагат инициативи за вдигане на блокадата, като с всяко ново предложение се отказваха от едно от условията, които поставяха.
Дойде и новата инициатива на Тръмп „Проект Свобода“ за ескортиране на търговските кораби, блокирани в пролива Ормуз, считано от понеделник сутринта. Американският президент с тази мярка засили неяснотата около стратегията си спрямо Иран след прекратяването на огъня на 7 април. Саудитският военен и стратегически експерт Фаисал ал-Хамд обяснява в аудиозапис за „Индипендънт Арабия“, че проектът има за цел да изведе заседналите търговски кораби през пролива Ормуз на юг, през Оманския залив и през Арабско море до открити води.
Той обяснява, че американските сили вече са влезли в Арабския залив през пролива Ормуз и през териториалните води на Оман, за да се уверят, че зоната е свободна от мини, както и да начертаят нова навигационна линия южно от традиционните търговски маршрути.
Според Ал-Хамд, американските военноморски сили ще координират действията с търговските кораби, желаещи да преминат по този относително безопасен маршрут, достигайки до Оманския залив, като им осигуряват защита при необходимост.
В първите часове след обявяването на инициативата от Тръмп преобладаваше мнението, че тя вероятно е резултат от координация с Иран, в момент, в който двете страни обменят, чрез Пакистан, предложения за намиране на политическо решение на конфликта, включително вдигане на двойната блокада на пролива Ормуз и започване на преговори относно иранската ядрена програма. Но иранското предупреждение в ранните часове на понеделник, че ще бъдат атакувани всички американски военни кораби, които се приближат до пролива Ормуз или заплашват „новия режим“ на преминаване през пролива, наложен от Техеран след войната, показа, че Тръмп се е опитал чрез своята инициатива да тества доколко иранското ръководство е готово да откликне на усилията, които американският президент поставя в контекста на „хуманитарен жест“ към стотиците кораби и десетките хиляди моряци, блокирани в пролива от началото на войната на 28 февруари.
Американската инициатива, която френският президент Еманюел Макрон определи като „неясна“, дойде след спор между Тръмп и европейските и азиатските съюзници, които отказаха да удовлетворят искането му за сформиране на военноморски сили с цел отваряне на пролива. Съюзниците предпочитат да сформират такава сила след края на войната, в която обявиха, че няма да участват, което изостри спора между двете страни на Атлантическия океан и подтикна САЩ да изтеглят 5000 войници от Германия и да заплашат с изтегляне на още войници от Испания и Италия.
Освен това „Проектът свобода“ съвпадна с отправената от САЩ миналия месец нова покана към държавите да се включат в това, което бе наречено „Коалиция за морска свобода“, за да се осигури корабоплаването в пролива Ормуз.
Американската морска блокада на иранските пристанища оказва нарастващ натиск върху Техеран, но този натиск може да не е достатъчен, за да накара иранското ръководство да промени позицията си по въпросите, на които държи – от правото си да обогатява уран и да притежава ракетни способности до подкрепата за съюзниците му в региона.
Докъде Тръмп може да стигне в оспорването на иранския отказ от неговата инициатива в Ормуз и готов ли е той отново да прибегне до военния вариант?
Ллокадата и нови стъпки
Американският президент Доналд Тръмп, при всяка своя реакция на новите ирански предложения за мирно решение на конфликта, взема предвид последиците върху пазарите на енергия и акции. Затова той не казва категорично „не“ и оставя вратата отворена за дипломацията, без да се отказва от заплахата да прибегне отново към военния вариант.
Такъв е случаят с промененото иранско предложение, състоящо се от 14 точки, което администрацията на Тръмп получи от пакистанския посредник в петък. Тогава Тръмп каза:
„Информираха ме за идеята на споразумението (предложението) и сега ще ми предоставят точния текст. Не си представям, че предложението ще бъде приемливо, защото Иран не е платил достатъчно висока цена за това, което е направил през последните 47 години“. Той остави възможността за връщане към войната като опция, зависеща от това дали „Иран ще постъпи неправилно“.
Иранските медии съобщиха, че предложението на Техеран включва изтегляне на американските сили от районите около Иран, прекратяване на блокадата, освобождаване на замразените ирански активи, изплащане на компенсации, вдигане на санкциите и прекратяване на войната по всички фронтове, включително в Ливан, както и нов механизъм за контрол над пролива Ормуз. Предложението определя срок от един месец за постигане на споразумение по тези точки, след което да започнат преговорите по ядрения въпрос в рамките на график, който също е с продължителност един месец. Това означава, че времевият обхват на предложеното споразумение е 60 дни.
Американският президент отхвърля идеята, че Иран е способен да се приспособи към блокадата, както се е приспособявал към санкциите в продължение на десетилетия, и посочва срива на иранската национална валута през последните дни, загубата на около 40 процента от брутния вътрешен продукт на Иран за два месеца и нарастващата инфлация. Той също така смята, че блокадата започва да дава резултати, след като Техеран обяви в събота, че намалява производството си на петрол в резултат на наложения върху него натиск.
И за да опровергае всякаква идея, че времето не работи в негова полза, Тръмп говори за готовността на Съединените щати да продължат блокадата „месеци“ напред, ако се наложи, като не обръща особено внимание на исканията на демократите да получи мандат за продължаване на войната. Той счита, че войната е приключила на 7 април и затова не вижда необходимост да се обръща към Сената за такова одобрение, тъй като военните операции са прекратени.
И ако Тръмп е преодолял конституционния проблем, той се сблъсква с факта, че няма много възможности за понижаване на цените на горивата в САЩ, което се отразява в по-нататъшно влошаване на доверието на избирателите в способността му да се справи адекватно с войната с Иран и с други ключови въпроси, според проучване на вестник „Вашингтон пост“, телевизионната мрежа „Е.Б.С.“ и института „Ипсос“, проведено в неделя.
Войната води до допълнително влошаване на отношенията между двете страни на Атлантическия океан, особено след решението на Тръмп да изтегли 5000 войници от американските бази в Германия, в отговор на отказа на канцлера Фридрих Мерц да предостави улеснения на американските сили по пътя им към бомбардирането на Ир
Отношенията с Китай също ще бъдат предмет на спорове, ако Пекин бъде засегнат повече от забраната на САЩ за достъпа на ирански танкери до китайските брегове. Подобно развитие може да постави под съмнение посещението на Тръмп в китайската столица в средата на май.
В събота Пекин изрази недоволството си от новите американски санкции срещу китайските рафинерии, които приемат нефт от Иран.
Това, което не се вижда, е натискът от страна на държави, които разчитат на иранския петрол, продаван тайно, и по-специално от Източна Азия, начело с Китай, за да подтикнат Техеран към бързо споразумение с Вашингтон за отваряне на пролива Ормуз и създаване на атмосфера на доверие, която да доведе до изтегляне на американските войски, пълно вдигане на блокадата и връщане към състоянието отпреди войната, което ще позволи на „сенчестия флот“ да възобнови работата си и да изпълни поръчките на тези държави.
Който следи съдържанието на иранските нови и нови предложения, забелязва стремеж да се превърне отварянето на пролива Ормуз в постоянен елемент от тях в замяна на американски „гаранции“ – така Иран иска да се представи за победител и да се хвали, че условията му са изпълнени, включително и създаването на международни и регионални механизми за управление на пролива.
Администрацията на Тръмп обаче отхвърля напълно тази идея, тъй като иска международното корабоплаване да се върне към състоянието си отпреди войната и проливът да бъде зона за свободно международно преминаване, т.е. да се отхвърли напълно идеята за контрол върху движението в него и да се пресече пътят пред всякаква неясна формулировка на споразумение, която Техеран би използвал по-късно, за да изисква от корабите да плащат такси.
Последните маневри на Революционната гвардия за измъкване от капана на използването на пролива като средство за натиск са разговорите за „нова карта“ на контролираната от нея зона. Каквато и да е тази карта и дали има или не действителен ирански контрол над пролива в условията на американската блокада, въпросът се вписва в контекста на създаването на коридори за осигуряване на алтернативи за транспортиране на петрол, газ и необходимите материали за производството на торове или чипове, което позволява възобновяване на корабоплаването, макар и частично, и отваря пътя на преговорите.
Иранците знаят, че САЩ няма да приемат преговори в ситуация, при която корабоплаването е спряно и цените на горивата са високи, затова правят всичко възможно да изпращат предложения ден след ден, като изготвят списък с частични отстъпки, които водят до отваряне на пролива в замяна на диалог с Вашингтон, като така придават демонстративна легитимност, основно медийна, която внушава, че САЩ са преговаряли с Иран за отварянето на пролива и че без преговорите той никога не би бил отворен.
През този период може да бъдат атакувани някои кораби, за да се покаже, че иранците са тези, които вземат решенията.
Подобна стъпка ще засили напрежението и може автоматично да предизвика намеса на американския флот, за да предотврати иранските заплахи срещу корабоплаването, в момент, в който Вашингтон заявява, че контролира пролива и продължава блокадата на иранските пристанища. Американските медии съобщиха, че висшите власти са дали разрешение на американските сили в региона да отговорят на непосредствени заплахи срещу кораби или ракетни позиции, като ясно послание към иранците, че блокадата е сериозна и че администрацията на Тръмп не се шегува.
Стремежът на Революционната гвардия да създаде обстановка на напрежение чрез някои сблъсъци с кораби от Персийския залив или с американския флот би отложил варианта за преговори, на който Иран залага като спасителен пояс, особено предвид готовността на Пакистан да предава послания и ентусиазма му в контекста на раздуването на ролята му като посредник.
Но администрацията на Тръмп не гледа на половината пълна чаша, която иранците пълнят с частични отстъпки по отношение на пролива, а гледа на празната половина, за която иранците не искат да говорят и отлагат за бъдещи отстъпки, и това засяга ядрения въпрос, който е първата действителна причина за войната, към която, разбира се, се добавя и ограничаването на регионалното влияние на Иран.
Важно е да се отбележи, че използването на пролива Ормуз за оказване на натиск върху страните от Персийския залив ще ги подтикне да търсят алтернативни стратегически варианти за осигуряване на износа си на нефт и газ, не само за да избегнат рисковете за сигурността, но и за да преначертаят енергийната карта, като намалят зависимостта си от изключително чувствителна геополитическа точка на затруднение.
В този контекст се очертават редица сухопътни и морски варианти, които се различават по отношение на готовност, цена и стратегическа целесъобразност.
Една от най-изявените съществуващи алтернативи е разширяването на използването на пристанищата, разположени на Червено море, чрез тръбопроводи, свързващи нефтените находища в източна Саудитска Арабия с нейните западни пристанища. Този вариант позволява напълно да се заобиколи проливът Ормуз и предишният опит е доказал неговата важност в моменти на напрежение. Други държави в Персийския залив също могат да последват този модел чрез създаване на регионални свързващи мрежи, водещи към Червено море, което ще засили интеграцията в Персийския залив в енергийния сектор и ще създаде относително стабилен алтернативен коридор към европейските пазари.
Успоредно с това Арабско море се очертава като важен стратегически вариант, особено за Султанат Оман, който разполага с брегова линия, отворена към Индийския океан. Този маршрут може да бъде развит чрез прокарване на тръбопроводи от територията на Саудитска Арабия или ОАЕ към оманските пристанища, което ще позволи износ на нефт и газ без преминаване през тесните проливи. Тази тенденция може да придобие по-голям импулс на фона на ескалиращото напрежение.
На сухопътния фронт се обсъжда активно идеята за създаване на енергийни коридори, простиращи се на север през Ирак или Сирия до Средиземно море. Въпреки политическите и свързаните със сигурността усложнения, обграждащи тези две държави, този вариант има голямо стратегическо значение, тъй като съкращава разстоянието до Европа и предоставя на страните от Персийския залив пряк достъп до западните пазари.
Освен това Турция се очертава като ключов фактор в енергийния транспорт, благодарение на географското си положение като врата между Азия и Европа и на развитата инфраструктура, с която разполага в областта на тръбопроводите. Страните от Персийския залив могат да обмислят свързването на своите нефтени и газови мрежи през Ирак или Сирия с Турция, което ще позволи по-безопасен и устойчив достъп до европейските пазари.
Алтернативите не се ограничават само до сухопътните тръбопроводи, а включват също така развитието на флоти за морски транспорт и изграждането на нови пристанища извън обхвата на преките заплахи, както и инвестиции в съоръжения за стратегическо съхранение в държави, близки до потребителските пазари. Тези варианти дават на страните от Персийския залив по-голяма маневреност в кризисни ситуации и намаляват въздействието на евентуални внезапни прекъсвания в доставките.
Тези алтернативи не представляват просто технически решения за транспортиране на нефт и газ, а отразяват стратегическа промяна в мисленето на страните от Персийския залив към диверсификация на рисковете и укрепване на енергийната сигурност.
Въпросите сега са: какво ще стане, ако Иран не се съгласи с „преувеличените“ американски искания в близко бъдеще? Докога ще продължи състоянието на „нито война, нито мир“? И кой гарантира, че няма да се стигне до мащабна ескалация?
