- Днес, когато събитията в Иран отново привличат вниманието на света, си струва да се върнем назад – към онзи повратен момент, който промени страната завинаги. Защото сегашните напрежения не са внезапни. Те са ехо от една революция, започнала преди повече от четири десетилетия.
Шахът, който искаше „модерен Иран“
Мохамед Реза Пахлави – последният шах на Иран – управлява страната от 1941 до 1979 г. В очите на Запада той е съюзник, реформатор, модернизатор. В собствените си очи – човекът, който ще изведе Иран от Средновековието направо в XX век.
Неговата т.нар. „Бяла революция“ обещава:
- индустриализация
- образование за всички
- повече права за жените
- отслабване на религиозното духовенство
Но зад бляскавата фасада се крие друга реалност.
Страх, неравенство и мълчание
Шахът управлява авторитарно. Политическата опозиция е смазана, а тайната полиция САВАК се превръща в символ на страх и репресии.
Петролните пари текат, но не за всички. Пропастта между елита и обикновените хора расте. Традиционното общество усеща, че губи идентичността си, а „озападняването“ изглежда наложено със сила.
Все повече иранци започват да възприемат шаха като:
- откъснат от народа
- зависим от чужди интереси
- владетел без реална легитимност
Един духовник в изгнание
На този фон се появява фигурата на аятолах Рухолах Хомейни – шиитски духовник, открит критик на режима. Още през 60-те години той е арестуван и прогонен от страната.
От изгнание – първо в Ирак, после във Франция – Хомейни прави нещо ново за времето си:
- записва проповеди на касети
- те тайно се разпространяват из Иран
- посланието му стига до бедни, богати, млади и стари
Той говори за справедливост, морал и независимост – думи, които звучат силно в общество, изгубило доверие в властта.
Революция без единно лице
Протестите от 1978–1979 г. не са чисто религиозни. В тях участват:
- студенти
- леви интелектуалци
- либерали
- духовници
Всички искат едно – края на шаха. Хомейни се превръща в обединяващ символ, макар мнозина да не подозират каква ще е следващата стъпка.
През януари 1979 г. шахът напуска Иран. Малко по-късно Хомейни се завръща триумфално в Техеран – посрещнат от милиони.
От надежда към теокрация
Първоначално много иранци очакват свобода и демокрация. Но реалността бързо се променя. Хомейни и неговите съратници:
- отстраняват бившите съюзници
- ликвидират опозицията
- налагат система, в която върховната власт принадлежи на духовник
През 1979 г. е провъзгласена Ислямската република Иран – държава, в която религията и властта се сливат.
Защо това има значение днес
Днешният върховен лидер Али Хаменей е пряк наследник на системата, създадена от Хомейни.
Много от сегашните протести в Иран са всъщност протест срещу резултатите от онази революция – срещу ограниченията, контрола и липсата на свобода.
Историята на Иран ни напомня една проста, но болезнена истина:
революциите често започват с надежда, но завършват с нова форма на власт.
Бележка от историята
Фактът, че шахът Реза Пахлави е посещавал и България, напомня колко различен е бил образът му навремето – международно признат държавник, а не бъдещ изгнаник. Историята понякога сменя маските си по-бързо, отколкото съвременниците ѝ очакват.
Българската следа: посещението в Толбухин и иранският кредит
Посещение на Тодор Живков и Людмила Живкова в Иран, 1974 г. Снимка: anamnesis.info
В онези години Мохамад Реза Пахлави не е възприеман като „паднал монарх“, а като уважаван държавен глава. Показателно за това е и посещението му в България, когато заедно с Тодор Живков гостува в Толбухински окръг – днес Добричка област. Гостува първо в конезавода в с. Стафан Караджа /община Балчик/ч а след това и в курортния комплекс Албена.
Сцените от визитата са типични за епохата: официални срещи, показно гостоприемство, разговори за икономическо сътрудничество. Малко хора днес си спомнят, че Иран отпуска и кредит на България – жест, който ясно показва международната тежест на шаха и стабилността на режима му в онзи момент. Официалната делегация идва по покана на Тодор Живков. Шахът подарява на генералния секретар на БКП и държавен глава хладно оръжие със скъпоценни камъни, а получава в дар два породисти коня – арабска порода. За Людмила Живкова пък са донесени разнообразни тюрбани.
Иронията на историята е очевидна. Само няколко години по-късно същият този владетел ще напусне страната си като изгнаник, а държавата, която тогава е кредитор, ще поеме по съвсем различен, изолиран и конфронтационен път.
Този контраст – между уверения държавник, приет с почести в социалистическа България, и трагичния финал на управлението му – показва колко бързо историята може да преобърне съдбите. И колко измамно стабилен може да изглежда един режим… до мига, в който рухне. ИИ/НДТ
