Вчера 80 години навърши един от емблематичните български футболни треньори Стефан Грозданов. Той определено е авторитет в професията със своята кариера и постижения, но не само с това.
Стефан Грозданов си спечели уважение във футбола още с умерения и оригинален изказ, културното отношение и благата усмивка.
Роден е в София на 13 март 1946 г. Кариерата му на футболист, и по точно защитник, преминава през столичния “Спартак” и “Етър”. С екипа на отбора от Велико Търново играе и в двата мача срещу италианския гранд “Интер” в турнира за купата на УЕФА (0:0, 0:3) през 1974 г.
Стартира с треньорството в школата на “Левски” през 1979 г. След това работи в Кипър. След прибирането си води “Бдин”, “Хебър”, “Септември”, “Левски” (Кн), “Спартак” (Вн) и “Левски”. После има още 2 периода във варненския тим, за да се стигне до 2004-а, когато пристига в “Локо” (Сф). С “железничарите” Грозданов постига най-големите си успехи.
Под негово ръководство “Локо” 2 пъти е бронзов медалист (2006, 2007). Като през втората година дори се стигна до директен мач с “Левски” за титлата, който е загубен.
В Европа с Грозданов начело столичани правят страхотна серия, като 2 пъти са на ръба да влязат в групите на купата на УЕФА. Първо това не става след 2:2 у дома и 0:0 с нидерландския гранд “Фейенорд”, а после са спрени от френския “Рен” с 1:3 и 2:1.
След “Надежда” Грозданов е треньор на “Пирин” (Бл) и “Монтана”. Преди години бе сред инициаторите за създаване на треньорски синдикат, от който, както самият той признава, нищо не излезе.
В навечерието на юбилея си Грозданов бе потърсен за доста интервюта, което е показателно за статута му. Бе така любезен да отговори и на въпросите на “24 часа” с присъщия за неговия стил увод: Те доста разкопаха почвата, но, хайде, давай (познаваме се от 2004-а).
– Стефан Грозданов, с какво настроение посрещате този висок юбилей?
– Като цяло се чувствам добре. Малко тъжно е, че годинките се увеличават. Това обаче е естественият ход на нещата. Но със семейството и въобще се чувствам добре.
– Каква е връзката ви сега с футбола?
– Аз винаги съм във връзка с него. Гледам много футбол по телевизията. Той винаги е важна част от моя живот. Издигнал съм футбола на пиедестал и той ми е дал много.
– У нас почти всички треньори са недолюбвани или непризнати, най-меко казано, от фенове или друг вид футболни общественици. Вие обаче сте от малкото, които са всеобщо зачитани. Има ви се уважението.
– Винаги съм бил честен в работата си и в отношенията, където и да съм бил треньор. Не съм се замесвал в клюки и в интриги. Не би трябвало сам да се оценявам, но може би това е причината.
– За да вървим хронологично, с какво най-вече ще запомните годините си на футболист?
– Не мога да кажа, че от малък съм искал да стана футболист веднага. Стана постепенно. Започнах да тренирам, стигнах до мъжкия футбол. Не се класирах за големите отбори, но имах добри години с “Етър”.
Самият факт, че се засичах на терена с футболисти от тогавашния калибър, знаете какви футболисти имаше тогава в ЦСКА, “Левски”, а и в други отбори. Бяхме противници на терена, но там се срещахме и общувахме с тях. Всичко това бе изпълнено с хубави емоции.
Тук трябва да добавя и мачовете с “Интер”. Да се изправиш с подобни играчи на терена, бе огромно събитие.
– Кога решихте да станете треньор?
– Аз завърших история във Велико Търново и смятах да се насоча към тази област – да бъда учител или нещо подобно. Но когато видях какво ми предлагат – да работя в музей, издържах около три месеца и разбрах, че това не е работа за мен.
Човек, който постоянно се е движил, бил е по тренировки, мачове и пътувания, изведнъж да седне на един стол… Не виждах как ще се получи.
Тогава получих покана да поема един детски отбор в школата на “Левски”. Оттам започна моята треньорска епопея – първо на “Герена”, след това в Кипър, после с “Бдин” в “Б” група и така нататък.
– Какво се случи в Кипър?
– По онова време Кипър беше в много лошо състояние. Самият им футбол тепърва започваше да се развива и те искаха помощ от български специалисти, които да положат основите.
Много български треньори отидоха там. Поставихме основите на детско-юношеските школи. През 80-те години те нямаха добра организация и разчитаха изцяло на специалисти от чужбина.
Покойният Георги Пачеджиев работи дълго там в тази област, беше и треньор на националния им отбор. Йончо Арсов също мина оттам. Беше много интересно, защото тогава те бяха в самото начало, а сега изведнъж ги виждам колко отбори вкараха в европейските турнири. Почва да ми става болно как тези хора развиха футбола в една малка държава с ограничени възможности и малко жители. С добра организация и сигурно финансиране те като че ли ни надбягаха.
– Явно нещата при нас вървят в обратна посока.
– Добре го казахте.
– Имате ли обяснение за това?
– Моето обяснение е, че в българския футбол се финансира малко. Като гледам съседните държави каква финансова мощ имат отборите им и виждам тук в България как някои отбори се измъчват, смятам, че това е основното.
Влизането на руски капитали в Кипър изведнъж изстреля няколко отбора почти до средноевропейско ниво. Мене специално ме озадачава защо там се финансира, а в българския футбол – не. Ето, сега виждаме ЦСКА с явно добри финансови възможности как започва да надига глава, и то сериозно. Значи това е един от основните фактори.
– Кариерата ви изведе до един от върховете в българския клубен футбол – “Левски”. Защо не се получиха там нещата?
– Не се връщам много към този период, защото тогава бяха съвсем други времена. Имаше един отбор – “Литекс” (Ловеч), който тогава беше факторът. Той се стремеше към титлата с всякакви средства, докато възможностите на “Левски” бяха много скромни. Когато бях треньор там, с моите колеги разчитахме само на наши футболисти и юноши на клуба, които след това станаха основата на добрите отбори на “Левски”. Но в такъв клуб никой не те чака, ако не си на първо място. Брои се само титлата или купата.
– Как се работеше през 90-те години, да ги наречем ветровити въобще за България, със собствениците на клубове у нас? Те колиха и бесиха и решенията бяха често драстични.
– Много трудно се работеше. Тези времена не трябва да се връщат никога повече не само във футбола, но и в държавата ни. Като правя равносметка при какви условия сме работили тогава и какви са сега, разликата е колкото оттук до Луната. Сега имаш възможност да работиш прекрасно, без препятствия, които да трябва да прескачаш преди спортно-техническите задачи.
– Да преминем към темата “Локомотив” (София). Извикаха ви да измъквате отбора от долната част на таблицата, а после го превърнахте в претендент за титлата. Веднъж бяхте на една победа срещу “Левски” от нея, два пъти спечелихте бронзови медали, направихте силна европейска серия. Как успяхте с опитни играчи и с откритие като Цветан Генков да постигнете тези резултати?
– “Локомотив” имаше сериозни проблеми. Дори му бяха отнели точки от ФИФА за неизплатени суми към чужденец и се оказа в зоната на изпадащите. Когато отидох, отборът беше в много лошо състояние, включително психологическо. Добре че беше краят на есенния полусезон.
Успяхме да привлечем няколко футболисти, които познавах от “Спартак” (Варна) – Саша Антунович, Урош Голубович и Дарко Савич. Бяха опитни играчи, познаваха българския футбол. Взехме и нови момчета като Генков и Калоян Караджинов, който дойде от “Миньор” (Бобов дол). Получи се една сплав. Тук трябва да се отчете и работата на ръководството в лицето на собственика Николай Гигов. Нямаше финансови кризи, което беше важно за сплотяването.
Постепенно целите се покачиха – първо да не изпаднем, после европейските турнири, а накрая стигнахме до мач с “Левски”, в който, ако бяхме победили, щяхме да станем шампиони. Беше предизвикателство, особено мачовете в Европа. Тогава българските отбори се представяха добре и аз като треньор, и самият отбор придобихме голям опит.
– Запомнил съм 2 неща, казани през онези години от вас. Едното е, че ако тези играчи ви слушат, можете да победите всеки в България. Другото е, че в Европа сте направили скок като Боб Биймън (на олимпиадата в Мексико през 1968 г. американецът подобрява световния рекорд в дългия скок с цели 55 см до 8,90 м-б.а). Защо оприличихте постигнатото по този начин?
– Беше неочакван скок. Когато ЦСКА и “Левски” успяват, те имат основата за това. Нашият скок беше по-голям, защото беше истинска изненада. Един отбор, който се клатушкаше, изведнъж привлече вниманието на цялата футболна общественост. Разбира се, имаше и детайли, които не оценихме подобаващо. Можеше да се представим още по-добре. Относно формулата, по която бе съставен отборът, тези футболисти имаха огромен опит (Георги Марков, Христо Коилов, Малин Орачев и др). По-важното беше да ги убедя, че това не е краят на кариерите им, макар и да бяха преминали над 30-те години (всички бяха на около 35). Трябваше да им покажа, че могат още.
– С какво сте най-горд в кариерата си и за какво съжалявате?
– Човек не може да върви само нагоре. Винаги има върхове и спадове. Въпросът е къде ще попаднеш и какви възможности имаш. Като гледам сега какви възможности имат треньорите – на пейката имат толкова хора, колкото са титулярите, че и повече. А ние правихме всичко почти сами.
Ако трябва да посоча конкретен успех, това е “Локомотив” (София). От нещо полуразрушено направихме продукт, за който се заговори. В “Пирин” (Благоевград) също започнахме много добре, докато не се появиха икономическите групировки и споровете, които винаги са съпътствали този клуб.
Аз гледам философски на нещата, не може да имаш само успехи. Важното е да стискаш зъби и да не пренебрегваш принципите си.
– Работили сте с много различни характери. Имало ли е някой футболист, който да определите като най-големия калпазанин?
– О, Боже! Хубавото в цялата история е, че всички тези калпазани бяха добри футболисти. Аз винаги съм казвал, че от много добро момче рядко става голям футболист, трябва да имаш малко характер. Веднага виждам образа на Христо Стоичков пред мен. Ако беше тихо и скромно момче, едва ли щеше да стигне до “Барселона” и да настъпи съдията.
Винаги съм се стремял да запазя футболното достойнство на тези играчи въпреки проблемите, които сме имали.
– Как ви се струват съвременните футболисти на фона на тези, с които сте работили?
– Гледам много мачове и ми се струва, че съвременните футболисти могат от всичко по малко. Като роботи са. Липсва индивидуалността. По мое време един можеше да бие фалове, друг да центрира перфектно, трети да излъже седем души. Сега всеки може по малко от всичко, но няма играчи, които да излъжат четирима или да дадат извеждащ пас на 50 метра. Няма ги големите индивидуалности, на които сме се радвали – от Гунди през Стоичков до по-новите.
– Какво е мнението ви за статута на съвременния български треньор? Горе-долу едни и също хора се въртят. Клубовете постоянно ги сменят без да им платят договорите или поне да ги обезщетят подобаващо.
– Има едно текучество, което е за оплакване. Въртят се няколко имена, а президентите не дават шанс на нови хора. В Германия изведнъж се появява треньор на 29 години, който после бе взет в Англия (Фабиан Хюрцелер от “Санкт Паули” в “Брайтън” – б.а.).
Тук такова доверие няма. Освен това някои президенти се бъркат в работата на треньора. Скорошен пример – президентът на “Ботев” (Пловдив) (Илиян Филипов, строителен предприемач – б.а.), коментира работата на Димитър Димитров-Херо. Не трябвало да играе с такава схема, а с друга. Това е все едно Херо да му каже колко бетон да сложи в основите на някоя къща. Това направо ме шокира. Аз не бих си позволил да давам съвети на някой плочкаджия, а ще му платя и ще му кажа: Ти си знаеш.
На футболния треньор винаги му намират кусури, дори да е шампион. Ето и сега на Хулио Веласкес, щом намалее малко разликата на върха за “Левски”, и веднага се почва. Треньорите в България не са защитени. Опитахме се да направим синдикат, но грешката беше наша, не можахме да се обединим докрай.
