Най-ценното в националната ни отборна спортна съкровищница естествено са отличията от трите безспорно върхови състезания: олимпийски, световни и европейски (континентални).
А са безспорни, защото са всепризнати заради спортно-техническата си стойност, откъдето следва и съответният международен авторитет. И ако има изключения, те само потвърждават това неписано, но уважавано правило.
През тази приятно щедра за спорта ни есен имаме поредица (дано да продължи) от блестящи постижения, включително и от тези, за които става дума. На особена почит са отборните медали, защото чисто математически най-малкото са повече на брой, макар и да са с една и съща стойност. А точно световните ни сребърни медали от Манила (Филипините) са на спорта, който има честта да бъде първопроходец. Защото волейболът е поставил жалона за началото на най-ярката част от спортната слава на страната.
Това става по средата на септември 1949 г. в Прага на първия световен шампионат. Постигнаха го националите Костадин Шопов-капитан, Драгомир Стоянов, Борис Гюдеров, Георги Коматов, Митьо Димитров, Тодор Симов, Стойчо Кърджиев, Костадин Баджаков, Панайот Пондалов, Боян Мошелов, Гьоко Хаджипетров и Борис Владимиров. Треньор е Валентин Анков, извоювал си заслуженото признание на всичките ни специалисти за патриарх на родния волейбол.
Тогава този спорт у нас е на малко повече от четвърт век (с начало 1922 г.). Първенството на страната е от 1942 г., а федерацията ни е самостоятелен орган само от месец и половина (12.07.1949 г.). преди световното в Прага. И съвсем скоро е приета в международната федерация.
Имаме и първите си официални международни прояви, макар и скромни, при това с призови места. Това са бронзовите медали за мъже и жени на кратко съществувалото Балкано-средноевропейско първенство в Букурещ (1946) и Тирана (1947). Не бива да се пропуска отбелязването на интересния факт, че тогава националки са много по-известните като големи баскетболистки Добринка Джамбазова и Калинка Симанова.
Участниците в Прага 10 държави на дебютния световен шампионат са само от Европа. В предварителната ни група силните (но не колкото сега) отбори са Италия и Франция, които побеждаваме с по 3:1 и 3:0. Най-тежко във финалната шестица е срещу Полша – 3:2 и отново 3:0 с французите. а отстъпваме срещу СССР и Чехословакия с по 3:0. Срещата ни за бронзовите отличия е със силните тогава румънци.
На разбора преди мача помощ на треньора Валентин Анков оказва и големият руски специалист Александър Аникин. Година по-рано той е в София, където провежда курс за подготовка на наши треньори. За ценната му помощ на мача с Румъния в Прага знам от разговорите ми с Коста Шопов, Митьо Димитров, Боби Гюдеров и Тошко Симов. Победата ни е с 3:1, която ни носи бронзовите медали, след СССР и Чехословакия.
Така са спечелени първите ни отличия от голямо състезание за целия ни спорт изобщо. С най-голям личен принос са националите от титулярната шестица: Коста Шопов, Борис Гюдеров, Митко Димитров, Драгомир Стоянов, Тодор Симов и Георги Коматов.
Капитанът на отбора Коста Шопов е основна фигура, нападател, който атакува с лявата ръка, а това винаги и навсякъде е преимущество срещу блокадата. В клубния си тим ЦСКА (тогава ЦДНВ) също капитан и освен това треньор.
Борис Гюдеров, другият голям волейболист в състава, е изключително пробивен и резултатен нападател, при всякакви ситуации на мрежата. Невероятно всеотдаен и с ярки лидерски качества. И той е капитан и треньор на клубния си отбор „Миньор“ (Перник).
Митко Димитров, състезател на ЦДНВ, другият ни нападател с лявата ръка, което затруднява противника. Играе на диагонал с капитана Шопов и прави много здрава блокада.
Драгомир Стоянов, нападател от ЦДНВ, е на диагонал с Гюдеров. Има най-силен удар в отбора при забиване и сигурна блокада.
Тодор Симов е също от ЦДНВ, разпределител с рядко срещано майсторство да подава топката с отскок към нападателя, заблуждавайки съперника до последния миг.
Георги Коматов, волейболист от Пловдив, е другият ни разпределител в състава и има забележима култура и интелигентност в действията си терена. Тогава силните отбори играеха с двама разпределители, като при руснаците бяха Щагин и Якушев, а при чехите Мусил и Лазничка.
Има нещо, което заслужава повече внимание. Това е начинът и неговият резултат от оценката на държавата ни за този и голям и стратегически важен, основополагащ успех, световните бронзови отличия в Прага. С които се слага началото на най-съществената част от националната ни спортна съкровищница. С тази „оценка“, световните бронзови медалисти (представете си) могат да оставят за себе си, за лично ползване, горнището на дочените си анцузи… (Допускам някой да има нужда да прочете още веднъж това изречение.)
В допълнение, получават и годишното течение на тогавашното списание „Физкултура и спорт“. Веднага е нужен задължителен опит за историческа коректност, като си припомним, че годината е 1949, а войната е завършила само преди четири години!…
Митьо Димитров лишен от награди – бил царски офицер
Към наградите за бронзовите медали от 1949 г. (със или без кавички – по желание на читателя) има подробност. С тях са удостоени не всички национали, а само 11. Не е удостоен Митьо Димитров. А титулярите от основния състав са удостоени със званието „Майстор на спорта“ (имаше и „Заслужил майстор на спорта“, но вече отдавна ги няма). Пак без Митьо Димитров.
Причината е, че е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. И в заключителния етап на Втората световна война (в така наречената тогава Отечествена война) ротният командир – поручик Митьо Димитров, изважда от неизбежна гибел в Унгария поверените му 130 бойци. А тази гибел е била неминуема, защото ротата е оставена без муниции. И независимо от това е заставена да отбранява от по-многоброен немски противник малък остров на река Драва.
С лодки командирът спасява беззащитните си бойци, като казва: „По-добре да плаче само една майка, отколкото 130…“ И много добре съзнава, че го чака най-лошото, след неизбежния военен съд, за неизпълнение на заповед. На съда обаче самият прокурор го защитава и присъдата „смърт“ е предотвратена.
А след войната кавалерът на Ордена за храброст Митьо Димитров е в затвора за близо година.
И такова клеймо е в живота му до политическата промяна на 10.11.1989 г., едновременно с трите му дипломи за висше образование – военно, юридическо и спортно.
