- Един неистов синовен опит да събера 98-годишен живот в кратък очерк за майка ми – лъчезарната добричлийка Анка Стоянова – Янкова
Да, няма я вече нашето обичано мамче Анче – и тя пое по неизвестния път към вечността на 98 години. След необмислени, прибързани, хаотични решения и действия в една иначе хуманна професия-мисия, но превърната в печалбарство, нямам отговор на напиращите в мен въпроси. Един все пак остава необясним – защо се допусна някой да „духне“ свещичката на живота й, като й спря антикоагуланта! Дотук с моите синовни терзания и анализ.
Да, щом сме се родили, така един ден всеки от нас и ще си отиде. Знаех, че с всеки пореден рожден ден този ден неумолимо настъпва. За жалост никога не е подходящият! И никой не е подготвен за него. Не съм предполагал, че отново и със загубата на майка ми ще изживия същата трагична емоция както преди 43 години, когато си отиде татко! Мислел съм си, че на 23 години човек може би е по-лабилен, по-емоционален, по-неутолим в мъката си по изгубения родител. Е, не било! Възрастта може да направи някого по-коравосърдечен, дори по-безчувствен, по-изкуфял. Но чувствителната душа няма възраст. С възрастта човек разбира, че няма и лекарство за болката на душата. Но има лек за тази болка и той е любовта към ближния! Майката е не само най-ближния ни човек, тя е и ни остава единствената, която ни е обичала безрезервно.
Защото е МАЙКА! Защото майката дава живот. Защото мама това е любов… 
… За младите добричлии Анка Стоянова, позната на съгражданите си като Анка Янкова е поредна баба, която си отива. За статистиката тя е поредната жертва от Ковид-19. По-възрастните още ще си я помнят. Тя се ражда, израства и целият свой активен живот изживява в Добрич. В родната си къща на ул. „Волга“. Където се е родил и нейният баща – Анастас Каров, моят дядо.
През чокойското време на румънската окупация на Южна Добруджа, след криминален палеж на кожухарското му ателие, той си отива през 1936 г.скоропостижно (едва 47-годишен) и две невръсти сирачета (две дъщери – майка ми на 13 г. с още по-малката й сестра Мария) заедно с майка си – баба ми Димитра – три жени поемат сами по дългия и мъчителен път на неизвестното бъдеще по дълбоките и изпълнени с изпитания клисури на живота. Какво ли не е минало през главата на мама. Завършва румънско училище. Вече поотраснала девойка, майка й я скрива по добруджанските села да работи при по-заможни роднити, за да не привлече похотливите погледи на чуждоземците. Та тя е била една от хубавиците и на ул. „Волга“, и в града! „Изгнаничеството“ при роднините в Тригорци, Гурково, Кремена и Соколово е навярно разковничето на нейната невероятна упоритост и издържливост. Вършила е всякаква къщна и селскостопанска работа. Тъкала е черги, жънала е със сърп жито, грижила се е за болни и възрастни роднини. Разбира се, не е спирала и да се образова. След връщането на Южна Добруджа в родината, тя пак заживява в родната къща. Научава се да пише по десетопръстната система на машина, което й отваря пътя към по-добра и по-платена работа. По онова време малцина са били грамотни и с подобни умения. Войната свършва и на новата управа им трябват хора можещи и знаещи. Така е назнача в драманичния театър като организатор. Каквото и да е означавало това, тя постоянно пътува до София с поръчения за добруването на театъра в Добрич – доставки на дървен материал за декори, за платове за изработване на различни костюми за съответната постановка, осигуряване на гастроли на софийски актьори в Добрич. По същото време софийският възпитаник на театралната школа на проф. Боян Дановски, след като с група театрали от София основават Габровския театър през 1946, с партийно поръчение е изпратен да укрепване Добричкия театър. Разбира се, кълбото на живота сплита в своите непредвидими примки нищо неподозиращите един за друг Ана и Иван. Нищо ново под слънцето – и всичко се случва като в приказките. Новото попълнение на колектива Иван Янков намира своята сродна душа и на Първи май 1948 г. стават семейство с майчето ми.
Приказките обикновено завършват с познатото ни: „…изаживяха те дълго и щастливо…“. Три десетилетия плюс една година двамата делят радости и скърби. Съграждат една от първите три нови къщи, но за разлика от другите две е с вътрешна тоалетна и баня и с паркет във всички стаи на родната улица още през 1961 г. Другите две са на кръчмар и магазинер – после нека някой да каже, че крилатите фрази „сухото на мокрото“ и „да те удря чекмедже в корема“ са празни дприказки! Плод на тяхната любов сме аз и сестра ми Емилия.
Докато татко ми с перото на журналист устоява новите идеи и гради новия живот на справедливост и равенство, мама Ани като неуморна пчеличка 25 години се труди в една и съща професия – касиер. Първо в Шивашка кооперация, която постепенно се разраства до един от най-големите шивашки заводи не в градаи в страната. Помня това предприятие в двуетажна сграда до гара ЮГ. Често по цял ден прекарвах там между шивашките машини, гладачни маси и малките спретнати и чисти канцеларии в администрацията или в огромния двор с разцъфнала лайка. Помня как ме слагаха да спя на два стола в най-голямата стая на счетоводството. Не знам как съм заспивал, но имам спомен , когато веднъж някой влезе и шумно извика: „Роди ми се син, ще се черпим…“ Бях се събудил малко преди това и се правех на заспал. Няколко жени му изшъткаха да замълчи, че детето на Анчето още спи…“ Ей така задружно и сплотено живееха хората от „завода на мама“, в ония времена, когато се наливаха основите на новия, на справедливия живот… Някой би казал: какво толкова се труди един касиер?! Брои и раздава чужди пари за положен труд на десетки, стотици, хиляди хора. Забелязахте ли сакралния израз – ЧУЖДИ ПАРИ! Да, парите са голямо изкушение! Немалко се поддават на тази съблазан парите. Мама – никога! Още тая спомена за майката на май връстник, която осъдиха за злоупотреба с пари и как хората шушукаха за нея, че била крадла… Имам спомен как мама ме водеше със себе си в банката за заплатите на работниците. Винаги минавахме през един голям кабинет на първия етаж, в който имаше само един мъж. В кабинета се влизаше през голяма масивна дървена врата. Краченцата ми с бели сандалки потъваха в дебел персийски килим. Мама сядаше в голям фотьойл до ниска овална масичка, изваждаше някакви книжа, сериозният мъж с очилата ставаше от стола зад голямото масивно дърво и сядаше на другия фотьойл, отваряше луксозна кутия с шоколадови бонбони и ни черпеше, като специално ми казваше: „Ако мама разреши, яж колкото искаш…“ За няколко минути работата на мама свършваше и ние тръгвахме към втория и третия етаж. Там на някакво гише майка ми получаваше много пачки с пари, броеше ги като машина с пръстите си и спълен куфар с пари тръгвахме към спирката, за да ни отведе автобусът до завода. Представяте ли си, без охрана, без специални коли една крехка женица с дете в едната ръка и с куфар натъпкан с пачки в другата, върви по улицата без страх или притеснение, че някой може да я нападне и да ограби заплатите на 300 човека. След време разбрах, че този сериозен чичко с очилата е бил директорът на банката. Веднъж дойде на гости на Стършела и дълго си говориха. Не след дълго той пак дойде у нас и дълго се смяха с татко, разлиствайки вестник „Стършел“. След години работата на мама се премести в индустриалния квартал до мелницата, срещу която сега е ДКЦ 2. Определено работата се е разраствала, защото огромните по площ три етажа се оказват недостатъчни. Преди да вляза в гимназията, заводът се премести в изцяло новоизградената модерна сграда на пет етажа с всевъзможни удобства за работничките – с парно отопление, с вентилации по цеховете, с бани и тоалетни, с огромен стол. Мъжете дори изградиха къщичка за гълъби. За хилядите жени от някогашния ДИП „Орлов“ (сега известен като „Албена Стил“) – шивашко предприятие с над 2000 души колектив до приватизацията, от снимката ще разпознаят своя „Любимец 13“ – така я наричаха повечето от тях, защото бе дългогодишен касиер и раздаваше заплатите на работниците в завоза, където се и пенсионира през 1978 г.
За едни нашата непримерима, неуморна, блага мама беше Анчето или Ани, за други ведрата и отзивчива кака Анче, за трети другарката Янкова, за четвърти – съпругата на „Стършела“ – Иван Янков, който 20 години изтипосваше кусурите и кривиците на самозабравили се управници и шмекери.Вече в заслужен житейски отдих тя продължи да служи на обществото. Дълги години бе съдебен заседал, активен общественик в различни комисии, комитети и форуми. По различни годишните я удостояваха с различни медали, а за 60-годишнината й я удостоиха и с орден „Кирил и Методий“. Шегуваше се често по повод на тези награди, че влезеш ли веднъж в тези списъци, и да си умрял, пак ще те награждават…
Имаше обаче, един много емблематичен случай от работата й като заседател в съда. Среща я вече зрял мъж на улицата, заговорва я и със сълзи в очите започва да й целува ръцете. Тя не го разпознава, докато той не обяснил, че майчето ни му е спасила семейството, защото успява да разубеди и него, и жена му да се разведат. И вече 15 години живеели щастливи…
Година след година, десетилетие след десетилетие мама се бе устремила към столетието. Заедно празнувахме всеки неин рожден ден. Радвахме й се и я обичахме, както навярно и тя ни се е радвала, когато са й подавали новородения й син, а по-късно и дъщеричка. И когато днес вече я няма, тя пак ще е в нашите мисли и спомени, но ще ни липсат нейните ръце, нейните прегръдки, нейните целувки, нейните съвети, нейният смях. Ще ни липсват дори нейните грижовни забележки.Защото за нас, нейните деца, тя остава завинаги лъчезарната и всеотдайна МАМА…
Бранимир ЯНКОВ…
На 29.01.2022 в 12.00 ч. ще се простим с нашата мама в гробищния парк в Добрич, където отново ще ги съберем с татко в безкрая на вечността.
