-
В сключения договор по присъединяване са заложени редица ограничения от селскостопански характер
Подписването на договора за присъединяване на България към Европейския съюз от 25 април 2005 г. беше едно от емблематичните събития в българската политика на XXI век. Всеки българин беше изпълнен с надежда за по-добър жизнен стандарт и свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали. ЕС трябваше да бъде за България това, което социалистическата идеология не успя да стане за 45 години. Шестнадесет години по-късно, вече пълноправен член на ЕС, нещата за България не стоят точно така. На кратко : населението се стопи с почти 1,2 млн. и тази тенденция се запазва, редица отрасли като енергетиката, селското стопанство, тежката и лека промишленост бяха занемарени и са пред изчезване, а българската държава разчита все повече на внос, отколкото на собствено производство.
Причините за това състояние на държавата, след приемането и в „клуба на богатите“ са разнородни, но главно се коренят в липсата на конкурентоспособност на българската индустрия към момента на присъединяването на България в ЕС, както и на самия присъединителен договор.
По въпросите за конкурентоспособността е достатъчно да бъдат припомнени икономическите критерии (част от Копенхагенските критерии), които изискват страните кандидатки да имат функционираща пазарна икономика и техните производители да имат способността да се справят с конкурентния натиск и пазарните сили спрямо другите държави в рамките на Съюза. След 16 години членство, на всеки е ясно, че нито сега, нито през 2007 г. България е покривала този критерий. От това следва да се заключи, че европейските бюрократи и експертни наблюдатели по присъединителния процес на България, са я допуснали в ЕС основно заради нейния пазар.
Ако нито през 2007 г., нито сега, Българската индустрия е имала концерни като Рено, BASF, Bayer или Philips, то България е била, и има потенциала да бъде лидер в други отрасли като хранителната промишленост. Въпреки това, в сключения договор по присъединяване през 2005 г., са заложени редица ограничения от селскостопански характер. Така например ни е наложен праг за преработка на домати и праскови съответно от над 8 и 17 пъти по-нисък от този на съседна Гърция, страна с много по-малко плодородна земя от българската. Що се отнася до базовите площи за всяка държава-членка производител, България е с 4 166 хектара, съседна Гърция е с 20 333 хектара, Френска Гвиана (Френска отвъдморска територия) с 4 190 хектара, Португалия с 24 667 хектара. Относно помощта за твърдата пшеница, България е лимитирана с 21 800 хектара, съседна Гърция е с 617 000 хектара. Всичко това е много странно защото в ПРИЛОЖЕНИЕ XIБ на договора, в „национални базови площи с полски култури и референтни добиви в новите държави-членки“ България е описана с 2 625 258 хектара обработваема земя и е на едно от водещите места.
Относно животновъдството за „Бикове, кастрирани бичета, крави и юници“, на България е наложен таван от 22 191 броя, на Чехия 483 382, Литва 367 484, Латвия 124 320, Естония 107 813.
Шивашката индустрия също не е пощадена. Праговете за ленени влакна са в ущърб на България – едва 13 тона за пазарна година. За сравнение, на Белгия е отредено 13 800 тона, на Чехия 1 923 тона, Литва и Латвия съответно 2 263 и 260 тона, Нидерландия 4 800 тона. Прагът, за който може да се отпуска помощ за късите ленени и конопени влакна на година за България е 42 тона. За сравнение, Белгия е с 10 350 тона, Чехия – 2 866 тона, Латвия и Литва с 1 313 и 3 463 тона и 5 550 тона за Нидерландия. От целият списък отново на последно място е България.
Интересно е на какъв пазарен принцип европейските експерти са се базирали при написването на такъв договор, защото се забелязва, че основно източните държави членки, които договора назовава „нови държави членки“, са много по-ощетени от западните икономики. Ако изобщо е следвана нормална пазарна логика, би било редно точно новите страни членки да получават повече субсидии, за да се гарантира тяхната конкурентоспособност и следователно по-ниската производствена цена и по-достъпната цена за крайния европейски потребител.
През осемдесетте години на миналия век при абсолютен държавен контрол и по-труден достъп до международните пазари, България е изнасяла годишно около 154 000 тона пресни домати с годишно производство от 810 000 тона, с което се нарежда на 4-о място в Европа по общо производство на зеленчуци при 460 000 хектара общо обработваема земя. Средното производство на зърно в края на осемдесетте е 8 500 000 тона годишно. Относно животновъдството, през осемдесетте в България е имало 701 000 крави и 10 500 000 овце, 4 331 625 свине и 42 276 000 птици. Така България е изнасяла по над 33 000 тона птиче месо и 237 00 тона яйца.
Въпреки че тези данни са от осемдесетте години, те доказват потенциала на българското селско стопанство за собствено производство, както и за износ. Тези показатели са били известни на нашите политици, които са договаряли присъединяването на България в ЕС. В този ред на мисли, договорените квоти за нашата страна будят недоумение и могат да се определят единствено като „членство на България в ЕС на всяка цена“, цена, която както обикновено е в ущърб на българската държава и народ. Още по-печално е, че за 16 години членство на България в ЕС така и не се намери един български евродепутат или еврочиновник, който да поеме инициативата за предоговаряне на тези квоти, които ощетяват не само България, но и европейския потребител. https://trud.bg/
