Защото се връща като зло и тази причинно-следствена връзка има ясно психологическо обяснение
„Точният човек“ е специален проект на „24 часа“ за професионалния успех, растежа в кариерата, личностното развитие, отношенията на работното място, за добрите практики на работодателите, за новини от HR сектора и мениджмънта, за пазара на труда и свободни работни места.
Колежката Христова нещо беше зациклила със задачата си. Не искаше помощ, но вие забелязахте и от добро сърце й помогнахте. Не го направихте, за да ви е благодарна и задължена, но пък да се озлоби не очаквахте. А кой знае защо точно това се случи – Христова се държи подчертано студено, даже на едно съвещание с шефа и екипа лекичко намекна, че си нямате достатъчно работа.
Много неприятно ви стана. Изглежда е вярно онова „Не прави непоискано добро, ще ти се върне като зло“.
Вярно е, особено в деловия живот. Ако в личния можете да си позволите „Направи добро, пък го хвърли на вятъра“, на работа това е не просто губене на енергия и време, а носи риск от неприятни последствия, дори от „разплата“, както твърдят почитателите на теорията за основните универсални закони на Вселената.
„Натрапеното добро е зло“ е един от тях според езотеричните вярвания. Може да се отнасяте скептично към всякакви окултизми, но истината е, че този принцип си има много дълбоко психологическо обяснение. Което не е никак трудно за разбиране, като се замислите.
Хората живеят в малки и големи социални групи. В тях взаимодействат помежду си и при това всеки играе роля, която избира според личностния си тип. Тя определя поведението му.
Най-честите роли са три: жертва, агресор, спасител. Това е т.нар. триъгълник на Карпман – по името на американския психолог Стефан Карпман, който описва и обосновава този социален модел.
Поведенческата психология на жертвата диктува тя винаги да представя, че има нужда от помощ, грижа, внимание.
Агресорът се стреми винаги да се налага, да постига това, което иска, дори със сила, да потиска другите и да властва над тях.
Спасителят винаги е готов да помогне, когато сам прецени. Той е движен от желанието да прави добро, независимо дали някой го иска или не, независимо че то може да му струва много скъпо лично на него.
Обикновено човек следва една от тези роли и рядко, при изключително екстремни обстоятелства, излиза от нея. При взаимодействието си с друг човек обаче той с поведението си дава и на него роля.
Така типът спасител нарушава онзи закон да не прави непоискано добро и го превръща в зло, защото
отрежда ролята на жертва за онзи, когото спасява. Натрапва му я и човекът се чувства зле дори когато действително има нужда от помощ.
Светлана Тилкова-Алена обяснява: „Ако доброто не е поискано, когато отмине моментът на нечия безпомощност, получилият нашата помощ започва да ни мрази, защото сме му помогнали, виждайки го в момент на слабост. Ако ни се наложи да потърсим неговата помощ след време, той ни обръща гръб, желаейки да види как, щом сме толкова силни, ще се справим сами. Обикновено непоисканото добро ни печели врагове, затова не трябва да го даваме в момент на обзело ни съжаление“.
Според Алена всемирните закони са 111, този е шестият, а четвъртият гласи „Твори поискано добро, за да го получиш“. Тя прибавя, че доброто трябва да е поискано очи в очи, за да сте сигурни, че човекът се нуждае, и да разберете от какво точно се нуждае.
Това е много съществен момент, защото доброто според вас може да не е добро според другия. Особено в сложни ситуации не е изключено да се окаже, че съвсем не му помагате въпреки благото си намерение.
Случката с колежката Христова е напълно обяснима, понеже в професионална среда никой не иска да бъде жертва (по Карпман). Като самоинициативно сте помогнали, сте накарали равностоен на вас човек да се почувства в подчинено положение. Не сте имали такова намерение, поне не съзнателно, но колежката ви така го е приела. Затова не ви е благодарна, а си отмъщава със зло – с публичния намек, че явно нямате достатъчно работа, щом ви остава време да помагате.
Заслужили сте си нейната разплата, особено ако сте допуснали една честа грешка за искрените спасители.
Те толкова бързат с непоисканата си помощ, че не се сещат да бъдат тактични и дискретни. Щом всички в екипа са видели какво правите за Христова, сте я унижили.
Експертите по поведенческа психология обаче съветват честно да се замислите дали сте безкористни в ролята си на спасител.
Повечето хора от този тип приемат, че са безкористни, понеже не разсъждават обменящо, не смятат доброто за бартер: „Аз сега на тебе, ти после на мене“. Не търсят и признание, не очакват благодарност. Но реално не са безкористни – супергеройството им е вътрешно необходимо.
Те се самоутвърждават, като спасяват. Това храни гордостта им. Даже суетата им, понеже се поставят над този, когото съжаляват и на когото помагат. Той пък го усеща, озлобява се и си отмъщава със зло.
Спасителите са още по-горди, когато влизат във взаимодействие с втория психотип – агресора. На тях им е присъщо да се стараят да го накажат и да раздадат справедливост. Тогава се изявяват като съдии, което силно повишава самочувствието и самоуважението им.
На практика пак става дума за същото – спасителят наказва агресор, за да избави от него жертва/и. И пак непоисканото добро може да се върне като зло. Даже още по-лошо – освободените често намразват освободителя, защото е по-силен от тях. А за агресора е задължително да се превърне в яростен враг на супергероя.
Именно заради самоутвърждаването ролята е пристрастяваща и се развива синдром на спасителя, както го наричат психолозите. Той смята за своя мисия в живота да помага на жертвите и да противостои на агресорите.
Трудно е да се измъкнете от синдрома, макар че вече имате натрупан опит – много пъти непоисканото добро ви се връща като зло. Харесва ви да вдигате самооценката си, вживявате се в роля и автоматично супергеройствате. С което на работа задължително си печелите врагове вместо приятели. (Вероятно така се случва и в личния ви живот, макар че там може по-бавно да става видно.)
Все пак положението не е безнадеждно, можете да се отървете от синдрома на спасителя с желязна воля и постоянство.
Първата стъпка е да осъзнаете къде се намирате в т.нар. триъгълник на Карпман и къде поставяте другия човек с вашето непоискано добро. Така ще успеете да си обясните защо „няма ненаказано добро“. Добре, вие сте от искрените спасители. Но той – който и да е – ви отвръща със зло, понеже поставяте под съмнение професионалните му качества, подценявате го, рушите авторитета и успеха му. Действията му са психологически мотивирани и винаги ще бъдат такива. Следователно разумно и необходимо е да промените своето поведение.
Втората стъпка е да се накарате много добре да запомните тази причинно-следствена връзка, за да се спирате, преди автоматично да включите стремежа си да спасявате.
Самото спиране е третата стъпка, при която много пъти ще се спъвате. Но ако всеки път анализирате какво и защо ви се е случило, накрая ще започнете да спазвате правилото, обявявено за вселенски закон.
––- Голяма заплаха
Хората със синдрома на спасителя са изправени пред опасността да саботират кариерата си, като избират да работят сред по-некадърни от тях колеги. Те се нуждаят от обекти, на които да помагат. Не искат да са на място, където няма кого да спасяват.
Причината е, че спасителят се интересува от самата спасителна операция, а не от нейните резултати. Какво че използвачи все ще му искат добро, че колеги си отмъщават, като получат непоискано добро, че целият екип не постига успехи. Заради синдрома той се чувства значим, като просто помага, макар накрая да не излиза нищо положително.
Ако не се осъзнае, може да пропилее потенциала си в безсмислени супергеройства.
В „Точният човек“ можете да прочетете още:
Как да бягате от поведенческо-психологически грешки, които убиват успеха
Има нещо вярно в „Не е важно какво знаете, а кого познавате“
Тактики за обезвреждане на 5 типа отровни колеги
„Но“ усложнява отношенията, как да го заменяте и да печелите доверие
„Домат“ – ефективна техника за управление на времето
Упражнения да впрегнете „Всичко тече, всичко се променя“ за професионален успех
И най-умният си е малко прост, или техники да не паднете в капана на самоувереността
10 хитри трика да изпитате нов колега
Защо за успешните хора не е вярна теорията за моркова и тоягата
Професионалният жаргон – перчене, но и знак за принадлежност
Кога психофеноменът „социално доказателство“ пречи на професионалния успех
