При първата голяма офанзива срещу България през есента на 1371 и началото на 1372 г., българските войски успели да спрат с цената на много жертви османското настъпление срещу София. Към 1373 г. обаче току-що стъпилият на престола цар Иван Шишман бил принуден да се признае за османски васал и да плаща данък. Сключеният мирен договор е скрепен с женитбата на царската сестра Кератамара със султан Мурад І.
През следващите няколко години военните действия между Османската империя и Българското царство се изразявали само в локални сблъсъци в околностите на София, където основна роля имала мощната крепост Урвич край село Кокаляне.
За нея се научава от сведението, оставено в „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. От него става ясно, че Иван Шишман разчитал много на тази твърдина и непрекъснато я укрепвал. Не случайно тя често фигурира в най-големия цикъл народни песни и предания за съпротивата срещу турците, който се създава в Софийско-Самоковския район.
А заедно с нейното име там непрекъснато се споменава цар Ясен – по-малкият брат на цар Иван Шишман, Иван Асен V, загинал в битката с поробителите край София. Ето защо проучването на важната крепост Урвич се превърна в съдба на няколко поколения археолози.
Твърдината е била изградена в края на ХІІ или началото на ХІІІ в. върху останките на древно римско укрепление, което също е имало задача да охранява стратегическата комуникация. Урвич притежавал мощни крепостни стени, построени на хълма Средобърдие, ограден тогава отвсякъде от река Искър.
При надигането на османската заплаха през третата четвърт на ХІV в. фортификационните съоръжения били усилени допълнително. Със сигурност по това време издигнали южната кула, запазена и днес, до 9 м височина.
За вътрешното градоустройство на крепостта Урвич все още е известно малко с изключение на напълно разкритата от моя екип голяма кръстокуполна църква „Св. Илия“, намираща се на южния склон на оградения със стени хълм. През ХІV в. тя е изрисувана с прекрасни фрески, представляващи шедьовър на тогавашното изкуство. А буквално в последните години екип от млади археолози разкрива мощната цитадела – вътрешното укрепление на града, намиращо се в най-високата точка на хълма. То още не е проучено напълно, но вече се виждат здравите му крепостни съоръжения. Във вътрешността на цитаделата се открива втора по-малка църква, която също била изписана с фрески.
Съдбата на Урвич през последните десетилетия на Второто българско царство била тясно свързана с тази на София. Да вникнем в нея позволи една забележителна находка от разкопките на църквата „Св. Илия“. Става дума за съкровище от сребърни монети, открито при разкриването на този храм. Намерени са 18 сребърни аспри на последните търновски царе Иван Александър Асен и Иван Шишман, но те са само част от много по-голямо укрито съкровище, разграбено от иманяри. След проучването на нумизматичния материал стана ясно, че монетите били сечени в Търновград и донесени в Урвич за разплащане на належащи държавни нужди.
Документирани са усилията на цар Иван Шишман за подпомагане на бедстващите по време на османските нападения западни райони на държавата. Безспорно доказателство е Витошката грамота на владетеля, издадена в тези години на отстоящия само на няколко километра от Урвич Драгалевски манастир. А малко по-рано той изпратил хрисовул и на Рилската обител, наречена на най-големия български светец. Очевидно откритите в храма „Св. Илия“ сребърни монети били изпратени от столицата на местния управител за ремонт на крепостните съоръжения, пострадали при станалите през 1371-1372 г. ожесточени боеве край София. Години наред Урвич се съпротивлявал на завоевателите, но силите били неравностойни и към 1382 г. той бил превзет заедно със София.
Това обаче не бил финалът на живота в многострадалната крепост. От данните на Паисий Хилендарски става ясно, че в останките на Урвич и край църквата „Св. Илия“ съществувал християнски манастир, който продължил да функционира и след падането на крепостта.
При археологическите разкопки от последните години се доказва, че такава обител наистина е съществувала след ХV в. Най-вероятно поробителите са позволили това на хората от съседните села Кокаляне, Лозен, Пасарел и др., тъй като те са имали статут на „дервентджии“ – пазачи на проходите.
В тъмните векове на робството Урвичкият манастир се превърнал в истински факел на българщината, а в него се съхранявали безценни ръкописи и църковна утвар. Според монетните находки обителта била изгорена от османците в самия край на ХVІІ в. Това се случило при репресиите, на които били подложени християните след многобройните въстания, подбудени от успешното настъпление на австрийците към София през 1689 г.
Местното население пазело свято спомена за героичната твърдина столетия наред и хората с гордост разказвали на минаващи чужди пътешественици за манастира и високо запазените тайнствени руини на средновековната крепост. Благодарение на техните записки днес може да проследим късната съдба на Урвич. Първо се появява едно описание на българските земи на пратеника на френския крал Людовик XIII, Луи Дезе, барон дьо Курменен, натоварен през 1621 г. с мисия в Османската империя. Французинът е възхитен от Orvitro, както нарича той тайнствения замък, кацнал над тесния и стръмен пролом и меандъра на Искър.
Десет години по-късно оттук минава и пътешественикът Венсан дьо Стохов, който напълно потвърждава локализацията на Orvitro на мястото, където се намират развалините на Урвич.
Тези сведения кореспондират пряко с цяла серия пътни карти, изпълнени в различни западноевропейски страни през ХVІІ-ХVІІІ в., като най-ранната от тях е направена само две-три десетилетия след пътуванията на Курменен и Стохов. Общо до този момент са известни осем екземпляра от средата на ХVІІ до края на XVIII в. Във всички тях отчетливо се вижда името Oruitro/Orvitro, а в непосредствена близост са дадени наименованията на околни реки и селища като Искър, София, Лозен, Вакарел, Нови хан, Самоков, Ихтиман и др.
Западните пътешественици и картографи са нямали откъде другаде да получат сведения за тези останки, освен от жителите на местните села. А това са същите хора, които разказали преданията, а може би дори завели на място и първия български възрожденец Паисий Хилендарски.
С вековете в теснините край Искър се променили много неща, но едно останало неизменно – името на древния Урвич.
