Иван Гайтанджиев на 80:
ПЪЛНАТА КОШНИЦА НА ЕДИН ЖИВОТ
Енчо ГОСПОДИНОВ
Известният английски писател, духовен аристократ и майстор на думите Уилям Съмърсет Моъм пише на едно място в последната си книга, озаглавена „Равносметката“: „По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове. И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението.“
Сетих се за тези думи на Моъм, когато се замислих над белия лист в опит да събера на 2-3 странички необикновената съдба и богатия живот на един 80-годишен колега и приятел, към когото в Токио се обръщаха с протоколно-почтителното Иван-Сан, а ние в определени моменти, тогава хлапаци, мечтаехме да имаме знанията, амбицията, късмета и трудолюбието на Иван. Той е с 5 години и два мандата в парламента по-голям от мен.
снимка: Иван Гайтанджиев
Да се пише за Иван Гайтанджиев е нещо като опит да са измери квадратурата на кръга. Усукана работа, както казват в Добруджа. Иван е нещо като 3 в 1: журналист, дипломат и политик. При това и телевизионен, и “хартиен”, и радио-ефирен… Това обаче е само формалната страна на биографията му и далеч не казва всичко, което Иван-Сан представлява. Както едно СV, колкото дълго и усърдно „обогатено“ от автора му да е , не отразява точно личността на човека, така и един кратък словесен портрет на Иван не може да побере всичко онова, което е Той.
Журналист, дипломат и политик са професии, от които човек днес – дори неспазвайки минимални етични правила в някои случаи – може спокойно да си изкарва хляба. Слава Богу, мнозина – като Иван – тогава – и все още – почти религиозно спазват правилата на играта.
Но пространството между тези три занаята, детайлите от всекидневието, чувствотъо за дълг пред читателите, сънародниците или нещо много голямо – като световния Мир например – са критерии, които придават допълнителна тежест, когато сложите един човек на кантара. А когато го теглите, трябва да добавите и онези детайли, за които намеква Съмърсет Моъм в горния цитат: информираността на Иван за живота, за света, за България и за магията, наречена журналистика. Която неизменно изисква остър ум и яркост на въображението. Качества, които не са в голям излишък при много от нашите и световните политици днес.
Колкото и да се опитваме да си представим Иван само като дипломат в Египет и Судан, или като политик-народен представител в два състава на нашия разпънат на кръст парламент (36-ия и 37-ия), всеки що-годе по-образован човек у нас (над 50 г) вероятно ще свърже името му с журналистиката. Защото в една епоха, известна като „Студената война“, Иван Гайтанджиев като кореспондент на БТА в Пекин, Токио и Вашингтон беше един от онези колеги, които акуратно, но и щедро на задълбочени наблюдения, обясняваше на многохилядната си българска аудитория какво става зад Китайската стена по време на „Културната революция“, какво правеше „Бандата на Четиримата“ в Забранения град? И накъде върви тази загадъчна за нас страна с един работлив и талантлив народ, който само няколко десетилетия след кореспондентството на Иван в Пекин щеше да излезе на върха на света с постоженията си в почти всички области на живота.
Именно този важен момент от световната политика Иван имаше късмета да отразява като репортер и той не жалеше сили,знания и интелект да задоволява любопитството ни в онези сложни и нелеки за всеки кореспондент в Пекин години.
Нелеки, защото политиката зад Китайскатра стена и до днес е сложна амалгама от традиции, култура, символи и сигнали, които хората извън Китай не винаги може да разчетат. Аз тогава бях млад репортер в Международния отдел на „ПОГЛЕД“, а Иван често ни пишеше корспонденции. Беше винаги отзивчив, когато му се обаждах по телефона, за да го поканя да ни напише нещо или за китайската журналистика в онези години, или за някой от личностите там, зад „Стената“ – като Хуа Гофън или Дън Сяопин, чиято звезда изгряваше на небосклона на Поднебесната империя. Иван винаги пишеше интересни детайли за читателите на „ПОГЛЕД’, които бяха често по-любопитни и придирчиви от тези на други издания.
Днес мога само да предположа колко капризни са били моите редакторски поръчки, защото в онези години „копаенето“ за интересна информация от Китай не беше лесна работа – по разбираеми причини. Още помня какво каза Драгослав Ранчич, кореспондент на белградския вестник „Политика“ в Пекин тогава, когато по една сръбска радиостанция колега го попита как минава денят му. А Ранчич отвърна:“Пишем, бришем и уздишем…“ Последната от трите думи, за въздишането, сигурно е позната и на Иван – как да кажеш всичко, което знаеш, но без да си докараш беля…
А един пролетен ден на 1985 г. му отидох на гости. Иван вече беше кореспондент в Токио. Това беше времето на японското икономическо Чудо. Какуей Танака, бивш премиер и политическа звезда в Токио обичаше да цитира теоретика Кеничиро Омае от ЕмАйТи в Бостън:”Това, което японските самураи не успяха (да завладеят по света) с мечовете си, го направиха японските инженери с полупроводниците.”
Слънцето над японската икономическа империя беше в зенита си. Страната изглеждаше като влак, който не може да бъде спрян. Двайсетина години по-късно, безшумно, трезво и загадъчно за нас, Китай умело открадна палмата на икономическата иновативност от Япония и зенитът на Слънцето се измести над Поднебесната империя.
В Токио Иван, вече с добавката “Сан”, също беше задълбал в пластовете на дискретната японска политика. Познаваше много хора от политическия елит, а със сигурност опитът му от Китай му е помагал в нюансите и разчитането им. Не му бях на гости в буквалния смисъл. Бях в командировка от „ПОГЛЕД“, имаше Световно изложение в Цукуба тогава, и аз исках, както всеки амбициозен младок, за две седмици да натрупам впечатления колкото за две години. (Но не непременно да напиша книга…) Иван поохлади амбициите ми по време на чаша уиски с много лед в дома му, където Ирен, усмихнатата му и с фино присъствие съпруга ни гледаше сеира как се надприказвахме с Иван… Той ме питаше за „търканията между пластовете“ в София, а аз напирах да питам за същото, но в Токио…
Но на другия ден ми показа всичко най-интересно в Токио и ме закара до редакцията на „Асахи Шимбун“, един от двата най-големи и най-влиятелни вестника в Япония. Имах уговорено интервю с Главния редактор. А вечерта отново имахме „разговорка на ясна луна“ с Иван, за да избистрим неизбистреното от предишната вечер.
Тук му е мястото да кажа, че в онези години на скромни командировъчни средства, кореспондентите на БТА по света бяха не само наши колеги и приятели, но често и наши домакини, шофьори по неволя и гидове по неизбежност. Бидейки „местни жители“ за по 4-5 години, те щедро ни посрещаха по летища и гари, понякога дори ни подслоняваха, даваха ни идеи с кого да се срещнем или направо ни уреждаха подобни срещи. Ако седна да изреждам имена, няма да ми стигнат две страници…
Но и друго беше важно за нас: тогава, в края на 70-те и 80-те на миналия век, БТА беше събрала голяма част от журналистическия елит на България: Алфред Криспин и Красимир Друмев, Димитри Иванов и Тодор Вълчев, Петко Бочаров и Даниела Кънева, Васко Василев, Любо Михайлов и да не ги изреждам всичките. Естествено, Иван Гайтанджиев беше един от тях и от най-опитните познавачи на Далечния Изток и на големите геополитически игри на двете суперсили. Преди да отиде в БТА беше работил и в Националната телевизия и имаше шлифовка. Не случайно шефовете му тогава добавиха и още един кореспондентски мандат – във Вашингтон – за венец на кореспондентската му кариера. С Иван, вече без японската наставка “Сан” в името – отидох за първи път в Националния Прес-Клуб на американските колеги, където мярнах за трийсетина минути лицата на няколко големи световни журналисти, чиито текстове четяхме в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън поуст“, в „Нюзуик“ и „Тайм“. Този ешелон от кореспонденти на БТА по света беше нещо и като резервна спасителна „база“ за десетки силно напористи колеги от издания с по-слаби бюджети и логистично-битови тревоги…
Марк Твен казва за нашия занаят, че „журналистиката е най-хубавата професия в света, стига да я напуснеш навреме…“ Понеже и той е започнал като журналист да си вади хляба, предполагам, че знае какво говори. Не зная дали това е повлияло по някакъв начин на Иван, но в даден момент от живота си и той си смени професията, макар и само формално. Отиде посланик в Кайро. Оттам „покриваше“ допълнително Арабската Лига и Судан. И както можеше да се очаква, динамизира нашите отношения с този чувствителен район на света, от двете страни тръгнаха взаимни посещения, активизираха се икономическите отношения. Където е бил Иван-Сан, той винаги е поставял дълга си пред България най-високо сред приоритетите си. А когато пишеше – казваше много, казваше важното, казваше и деликатното. „Пишем, бришем и уздишем“, както се майтапеше и Драгослав Ранчич, нашият колега от несъществуващата вече бивша Югославия. Тя, както Съветският съюз и ГДР си “отидоха”, но “Политика” остана и не е много лош вестник, професионално-скромно казано. Още го следя от време на време…
И както казва Маркес, че Животът е по-богат на изненади от въображението на всички писатели в света, взети заедно, така и на мен ми се случи на няколко пъти житейските ми пътища да се преплитат по странен начин с тези на Иван-Сан. Единият път беше през лятото на 1992, когато и аз вече като персонажа на моя портрет тук, бях сменил журналистиката с хуманитарната дипломация. Бях на специална мисия в тайгата на Приморския край на руския Далечен Изток и по една случайност минахме през селото, в което великият японски режисьор Акира Куросава беше снимал през 1975 г. прочутия си шедьовър „Дерсу Узала“, който му донесе „Оскар“. Знаех, че Иван беше приятел с него, беше го интервюирал, и реших да му звънна в София, да му кажа, че се намирам в село Корфовская недалеч от Амур и от китайската граница, където Куросава беше заснел много от филмовите епизоди на Арсениев и на трапъра Дерсу. Но от София накаква жена ми каза, че Иван бил в командировка… Не можах да го изненадам с телефонен звън от тайгата…
Няколко години по-късно, когато вече бях Постоянен представител на Международния Червен Кръст в ООН и работех в Ню Йорк, един от честите ми дипломатически партньори беше посланикът на Египет Ахмед Абул Гейт. Опитен дипломат и политик, той по-късно работи и с Иван-Сан, когато стана Външен министър и Генерален Секретар на Арабската Лига, а Иван беше наш посланик в Кайро. Неведоми са пътищата на съдбата.
Чувам, че сега Иван бърза да завърши две книги, които иска да ни завещае. Предполагам. че там е събрал цялата мъдрост, опит и важни послания от дългия му, половин-вековен опит в журналистиката, дипломацията и политиката. Колкото и важни да са наградите му, тези две книги вероятно ще бъдат за нас онова богатство, което той е трупал дълго и търпеливо, с такт и вкус към нюанси и факти, които ще ни остави.
Помня, имаше в „Ню Йорк Таймс“ един великолепен коментатор, казваше се Джеймс Рестън. Шотландец по рождение и великолепен майстор на думите, но подплатени добре и с мисли. Рестън обичаше да казва за журналистиката, че тя е като да рисуваш по морския пясък. Днес нарисуваш нещо хубаво, но вечерта идва приливът и вълните отмиват от брега пясъчната ти рисунка. Утре почваш отново.
Така е било с Джеймс Рестън, така е и с Иван, и с всички, които се борят с думите, за да облекат в тях мислите си. Да е жив и здрав Иван-Сан – от София до Пекин и Токио, през Вашингтон и нашия Парламент до Кайро – за да продължи да рисува по пясъка докато може да държи перото. https://kvadrat5.bg/
