Възкресението Христово е и бунт за независимост
В България се е наложило убеждението, че честването на най-големия празник за православните християни – възкресението на Христос, на 3 април през 1860 г. е начало на борбата за църковна независимост. В историята той е останал като Великденската акция. Дали това е точно?
Всъщност борбата за църковна и национална независимост започва още в началото на XIX век. Пръв неин водител е Софроний Врачански.
След това са построени и няколко църкви, които нарушават турския закон покривът им да е по-ниско от османлия на кон. Най-известната сред тях е църквата “Света Неделя”, построена още през 1813 г. в Батак и свързана с едни други трагични събития.
През 1820 г. е първият бунт срещу гръцки митрополит
Той е във Враца, където четвърт век преди това епископ е бил Софроний. Този път е насочен срещу гръка Методий. Злоупотребите му карат жителите на града да откажат да плащат църковния данък. Предвожда ги Димитраки Тошов, заможен търговец и ктитор на Рилския, Хилендарския и Зографския манастир и църковен настоятел, отговарящ за парите на църквата. Гръцките духовници обаче се съюзяват срещу него и той е изгонен от града.
През 1829 г. Дибич Забалкански, а всъщност немецът Ханс Карл Фридрих фон Дибич, преминава с войските си на юг от Стара планина, превзема Одрин и принуждава султана да подпише мирен договор. Година по-късно Гърция след десетгодишно въстание извоюва своята политическа и църковна независимост. В резултат на тези събития
през 1839 г. султан Абдул Меджид издава Хатишерифа
С този указ той обявява равни права на всички народи в империята и свобода на религията.
Това дава нов подтик на българската борба за църковна независимост. Сега в основата му са търновци. Миряните от епархията се разбунтуват срещу грубото отношение и насилията на гръцкия митрополит Панарет. Те пишат молба до султана да спомогне за неговото отзоваване от града им и предлагат за свой митрополит заслужилия деец на Българското възраждане Неофит Бозвели. Високата порта не възразява срещу това назначение, но Вселенският патриарх налага гърка Неофит Византийски. Бозвели е определен за негов помощник. Скоро обаче митрополитът прогонва всички духовници, радетели за независима българска църква. Бозвели се възмущава и скоро в резултат на интригите на съименника си е изпратен на тригодишно заточение в Хилендарския манастир.
Историята в Търново продължава и през 1849 г. Хаджи Николи, днес много по-популярен с неговия хан, и Евстати Селвели са станали яростни радетели за независима българска църква. Селвели още през 1849 г., когато търновци изпращат делегация да настоява за повторното изгонване на гръцкия владика Неофит, изплаща издръжката на двама от делегатите – дядо Пено и Петко Славейков. Хаджи Николи пък се е сбил със секретаря на Гръцката митрополия в Търново Мегавулис, който е отишъл да му иска пари. Хаджията започнал да го убеждава, че българите трябва да имат свои училища и духовници. Гъркът ядосано се противопоставил, а хаджи Николи го набил. Тогава се зарекъл, че колкото трябва пари ще даде, но в Търново гръцки владици няма да има. Хаджи Николи напуска Търново и се установява в Цариград. Селвели пък шест месеца лежи в затвора. Двамата обаче остават непоколебими радетели за българска църква.
След края на заточението му Неофит Бозвели отива в Цариград, където се сближава с Иларион Стоянов, бивш послушник, също в “Хилендар”. Българската църковна община им възлага да ходатайстват пред властите за създаване на български православен храм в града. Тук се намесва близкият до Високата порта и с доста заслуги към Османската империя
Стефан Богориди, познат още и като Стефанаки бей, който дарява дървената си къща
в квартал “Фенер” и в нея е построен параклис. Църквата е осветена през 1849 г. и именувана “Свети Стефан”. На нейно място после е построена т.нар. Желязна църква. През 1858 г. архиерей в нея е Иларион Стоянов, върнал се и той от заточение в “Хилендар” през 1850 г. заради прошението си до султана за самостоятелна българска църква. Дават му титлата “епископ Макариополски”.
След като пристига в Цариград, хаджи Николи е избран за делегат пред Цариградската патриаршия, за да представлява българския народ в настояването му за самостоятелно българско училище и владици. Това става с 325 печата на видни за времето си българи и представители на еснафа от цяла Северна България. Няколко печата са и от българи от Букурещ.
Още с пристигането си в турската столица той се включва в борбата за църковна независимост заедно с Гаврил Кръстевич, после губернатор на Източна Румелия, Христо и Никола Тъпчилещови, Димитър Гешов и владиците Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
Делегатските права на Хаджи Николи са подновени и скрепени с печати отново през 1860 г.
Две години по-рано – на Патриаршеския събор през 1858 г., българските представители настояват за избиране на български архиереи по местата, в които живеят българи, и правото им да се вземат предвид оплакванията им, ако не си вършат работата както трябва.
Първоначално Вселенският патриарх и гръцките представители, подкрепяни и от Високата порта, не отстъпват. В отговор
на 3 април 1860 г. на тържествената Великденска служба Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския патриарх,
а имената на всички православни епископи и фактически отхвърля неговата власт. Тази случка става известна в цяла България и на много места българските свещеници в молитвите си го наричат Свещеноначалника на цяла България.
В невъзможност да се справи със създалата се ситуация, патриах Кирил VII подава оставка. Минава известно време, докато на негово място се избере Йоаким II. Българите обаче искат незабавен положителен отговор на своите искания. Вместо да ги удовлетвори, новият патриарх свиква поместен събор, на който низвергва Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Тримата са заточени в Мала Азия.
Патриархът впоследствие обаче отстъпва и се съгласява да има български владици в местата, населени с българи, да се изпращат български митрополити и да служат на родния си език. Сега пък борците ни за независима църква поставят ново искане – да им се дадат равни права с гърците при избора на патриарх и да им се предостави правото сами да избират своите митрополити. В отговор е създадена българо-гръцка комисия, която не свършила нищо.
Сега вече е настъпил часът на Драган Цанков, издател на в. “България” и също един от радетелите, твърде нетърпелив за най-скоростно разрешаване на въпроса за самостоятелна Българска църква. Той обаче решава, че църковният въпрос може да намери бързо решение само чрез
уния с Римокатолическата църква
За да наложи своята идея, си служи с редица инсинуации. През октомври 1860 г. във вестника си обявява, че в Цариград се готви нова всебългарска акция. Вече било написано искане до Иларион Макариополски – ако турското правителство не реши въпроса, той незабавно да се обърне към римския папа, който бил готов да потвърди българската епархия канонически. Продължава, че народът искал съгласието на владиката Иларион, а ако не го получел, щял да си избере друг. Изглежда, малцина са повярвали, защото в един от следващите броеве обявява, че народът настоявал Христо Тъпчилещов и Хаджи Николи да сложат подписите си под прошението до папата и те били дали по принцип съгласието си. Добавя обаче, че двамата били обещали до две седмици въпросъ да бъде уреден от Високата порта и Патриаршията. И в тези му думи има хитрина, че ако това не стане, Иларион Макариополски трябвало да приеме, защото нямал избор. И заключава, като преди това не пропуска да го определи като “мраморно сърце” и “сухо постоянство”, че: “Тежко и горко на тоя народ, който се е удостоил на такава глава да го води и най-паче в такова едно деликатно дело”.
От нетърпението на Драган Цанков и неговата идея за уния нищо не произлиза, защото надделява трезвомислието на мнозинството. През 1867 г. Григорий VI – приемник на патриарсите Йоаким II и наследилия го за кратко Софроний III, прави нови отстъпки. Той дава проект на Високата порта, в който определя да отдели няколко епархии, населени с българи, в отделен църковен окръг, който да се управлява от български епископи под председателството на екзарх, който обаче да си остане зависим от Вселенския патриарх. Султанският ферман е обнародван няколко месеца след одобрението на проекта на Вселенския патриарх.
На 28 февруари 1870 г. е създадена Българската екзархия
Документи в Българския исторически архив на Националната библиотека от фонда на Христо Тъпчилещов свидетелстват за интересна случка.
Тя е, че покрай търговията с доставките за османската армия и да си го кажем направо, “досетливовстта” безобидно да дават пари под масата за свършена услуга братята и особено Христо се сприятеляват с великите везири Къбръзлъ и Мехмед Емин Али паша. Христо, Никола и третият брат Стоян са единствените българи на баловете по повод възцаряването през 1861 г. и после на годишнините от него на султан Абдул Азис. В този смисъл създаването на Българската екзархия в Цариград се дължи на Христо Тъпчилещов най-вече заради приятелството му с везирите на империята. Бератът (б. а. – султански указ) за създаване на Екзархията е подписан, но преди да го обнародват и научат за него българите в Цариград, минават месеци, в които документът така и не идва при тях. Тогава Христо Тъпчилещов изпраща няколко души, които за пореден път не получават документа и когато се връщат, ги пита: “Ама вие пари на чиновниците дадохте ли?”. “Не” – бил простодушният отговор. “Че те, без да вземат пари, работа вършат ли?”, скастрил ги Христо и дал 30 лири за подкуп.
Заедно с брат си Никола дават пари и за изграждането на новата българска църква в Цариград, желязната “Свети Стефан”, застъпват се за заточениците след Априлското въстание в Диарбекир, финансират вестниците на дядо Славейков “Македония” и “Цариградски вестник” на Иван Богоров. Чрез застъпничеството на Христо пред великия везир Мехмед Емин Али паша е сменен гръцкият владика Сионий и така е премахната пречката пред изграждане на български църкви в Неврокоп, днес Гоце Делчев, и град Ресен в Македония.
За пръв екзарх е избран роденият в Лозенград Атанас Чалъков – Антим I. Замонашил се в Хилендарски манастир, завършил богословски училища на остров Халки и в Одеса, а впоследствие и Московската духовна академия. След Априлското въстание протестира срещу масовите зверства и пише писмо до император Александър II, върху което написал: “Да се освободи България!”. “Негови са и думите: “Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот.”
Два пъти властта изпраща Иларион Макариополски на заточение
Роден е в Елена през 1812 г. в семейството на Стоян и Бойка. Учи в родния си град църковнославянски, а в Арбанаси и Търново – гръцки. Докато е на 13 години, баща му го взема със себе си да му помага в търговските дела, но се разбира, че синът няма никаква склонност към търговия. През 1831 г. измолва от баща си да го пусне да отиде в Света гора. Остава там и се замонашва в Хилендарския манастир. Започва да учи в училището на столицата на монашеската република Карея. Остава недоволен и продължава три години обучението си в Атина. Връща се в манастира, произведен е за свещенодякон и заминава за Цариград. Там учи в гръцкото училище в квартал „Куручешме“. През 1844 г. превежда „Катехизи“ на Платон, който утвърждава, че благополучието на един народ е благодарение на неговото духовно пробуждане и развитие. Сближаването му с Неофит Бозвели и идеите му стават причина за четиригодишното му заточение в Хилендарския манастир. Освободен е със застъпничеството на заможните и влиятелни българи в Цариград, най вече на Стефан Богориди. След връщането си в турската столица е противник на униатството – нещо, което плаши и Патриаршията, и тя го величае като „спасител на заблудените“. По време на заточението му в Мала Азия обаче точно униатите се застъпват за него и настояват да се върне в турската столица. Връща се през 1864 година, но е лишен от сан.
След обявяване на Екзархията единодушно е избран за Търновски митрополит. Обикаля Централна България, стига до Пловдив и Стара Загора в разпространяване на българската вяра. Създава и Духовното училище в Петропавловския манастир край Лясковец, предшественик на Семинарията. През май 1875 г., изтощен и болен, тръгнал за заседание на Екзархията. На 4 юни умира в Цариград в съня си. Погребан е в двора на църквата „Свети Стефан“. Негов племенник е поетът философ с непокорен дух Стоян Михайловски.
