Героите на българската делегация са ясни. Имаме си медали, значи всичко е точно. Но дали е така? Няма ли провал, някой катран в кацата мед?
Изтърканото клише гласи, че самото класиране за олимпиада е постижение за спортиста. И за зимни игри за България, то е два пъти в сила. Защото нямаме нищо по отношение на база. Ама хич.
Вземаме биатлона. Доскоро на Белмекен имаше дупка, която трябваше да се заобикаля, за да не се пребиеш. Каквито случаи е имало в миналото. В Троян
правят съоръжение за летен биатлон от 2013 г. насам
Или още малко и ще настигнат великата Хеопсова пирамида. Строят, блъскат, обещават, няма стадион, а Лора Христова имат. И Милена Тодорова. И всички останали. В един от най-престижните зимни спортове. Който се гледа по цял свят. Комплексът в Боровец отдавна е минало. Този в Банско се използва за стрелба през лятото, но за туристи. Катя Дафовска се надяваше да стане нещо около Пампорово, но и там си останаха само планове. Да имаш състезатели в световния елит с едно и половина места за тренировки, си е подвиг. Да му е дебел портфейлът на шефа на федерацията Атанас Фурнаджиев. Защото иначе пак ще подсмърчаме.
Идва сноубордът. Витоша липсва, добре че е Банско. И чужбина. Тръгваш и цял сезон се луташ по планинските пътища. И на този хал имаш Тервел Замфиров, Малена Замфирова, Радослав Янков. България има носител на голямата световна купа, световен шампион и олимпийски медалист, без да има точно къде да се готвят тези състезатели. Подвиг в мирно време. Нищо повече. Ама всички гледат в паничката на другия. Там било скъпо, там било не знам какво си. И ако липсва шефът на федерацията – и пак нищо.
Същото е в алпийските ски. Алберт Попов и Калин Златков са рожби на Витоша.
Същата забравена планина,
за която един план за управление на природния парк стоя скрит в едно чекмедже 10 години. Защото не дай боже да се появят лифтове по склоновете. Ужас невиждан. Как така деца ще спортуват там? По-добре е да ги запишем в някое училище на някой си лама. Трябва да пазим дърветата. Нищо че короядът ги ликвидира. Ние сме българи и няма да позволим лифтове.
20 дни в Доломитите, които са не само природен парк, но и територия, защитена от ЮНЕСКО, или световно културно наследство, не видях село без поне една писта за ски, една за бягане или друго съоръжение. Да не говорим, че в Добиако, където бе бивакът на журналистите, разполагаха с изкуствен футболен терен, хокейна пързалка и басейн. В общинския спортен център. Всичко безплатно за огромния брой от 3200 жители.
Но в България предпочитаме да дадем милиони да броим червеногушата гъска, отколкото да се погрижим за здравето на децата си. След като това е общоприето, то си заслужаваме бъдещето. Като това в Петрохан например.
Само да се спомене, че ранглистата на слалом в света има повече хора, отколкото тази на тенис. И чакаме едва ли не медали в алпийските ски. На голия ни тумбак.
Съседите ни на Балканите направиха един куп курорти
през последните години, а у нас само се пречи.
Следва ски скокът. Може би един от най-популярните по отношение на телевизионна аудитория. Приковава вниманието на милиони. И имаш състезател в топ 10. Без да имаш шанца. Да, няма такова животно в България. Навремето имаше, но го разрушихме. Когато Влади Зографски стана световен шампион за младежи, тръгна идеята да се възстанови тази на Боровец. Дори от федерацията бяха готови да купят една от Румъния. Трябваше решение от държавата, която се води собственик. Още се чака. Тя, държавата, притежаваше и лятната на “Черния кос”, но там вече притежава гора. Защото
шанцата бе разглобена за скрап
преди години. И природата взе своето. И на този фон топ 10.
Цял свят практикува ски бягане, защото е полезно за здравето. Айде някой да обясни точно къде има трасе за този спорт в България? Има едно-единствено, което е хомологирано от световната федерация – това на Банско. Бившият национал Веселин Цинзов прави следи на Витоша и още на едно място има и това е всичко. И на този фон цели трима българи на олимпиада. Като дори Марио Матиканов влезе в първата половина на класирането на 10 километра. А Даниел Пешков дръзна да се пробва на 50 километра. 50 километра с 500 метра тренировъчно трасе. Е, не е ли постижение?
И накрая идва фигурното пързаляне. Александра Фейгин участва на втора олимпиада. На фона на какво? На две пързалки в цяла България. Тренировки,
на които ти тече кръв от носа заради студа
Или пък се готвиш с яке, ръкавици и ботуши. Пързалките са с технологии отпреди половин век и просто представляват едни печки на открито.
Помните ли как държавата обеща след едни световни титли да направи зала? Помните ли, че същото бе обещано и на Евгения Раданова след медалите – да има съоръжение за шорттрек? Оттогава минаха над 20 години и децата, които искат да се занимават с този безспорно красив спорт, продължават да зъзнат и да се опитват да се преборят. Един ден може и да успеят, но е по-вероятно да се откажат.
И на фона на целия този унизителен подход от страна на държава и общество – медали. Как да не си горд, че си българин!
