В паметта трябва да остане онова, което е важно, но не за конкретния човек, а за по-голям колектив, разбиран като като нация, народ, каза доц. Юрий Проданов в пресклуба на БТА в Шумен при представянето на новия брой на списание ЛИК „Литература и памет“. Изданието е посветено на 50-годишнината от основаването на Националния литературен музей.
На въпрос какво губим и какво печелим, когато разчитаме литературното през паметта, миналото, актуализирането му и музейното дело, доц. Проданов отговори: „Въпросът за паметта винаги е бил свързан с този за подредбата, за реда, за това кое е важно и кое е маловажно. В паметта трябва да остане онова, което е важно, но не за конкретния човек, а за по-голям колектив, разбиран като като нация, народ. В този смисъл печелим само от това, че запазвайки ценното, не пазейки го като съкровище в сандък, а пазейки го и правейки го действено, тоест разпознаваемо – в случая това означава да бъде четено, ние печелим“. Според него „губим, разбира се, ако влезем в позицията на скъперника архивар, който само събира, фетишизира литературния факт, литературния текст, прави някакви каталози, само с идеята, че нещо трябва да бъде съхранено, но за кого не става ясно“.
Доц. Проданов каза още, че годишнината, без значение дали ще бъде на любим човек или на нелюбим автор, винаги е свързана с припомнянето на това какво е било. „Годишнините на авторите в определена степен са свързани с литературния канон, а под канон разбираме онези книги, които са толкова важни, че не трябва да бъдат променяни. Именно поради тази причина много често сме свидетели на това как се спори в обществото сега – на този автор трябва ли сега да му честваме годишнината или пък трябва да започнем да честваме годишнината на творец, на когото досега не е била отбелязвана. Тоест, това е спорът за стария литературен канон и за необходимостта от нов литературен канон, въпросът за ценностите – кое трябва да бъде запомнено“, отбеляза той.
„Имаше в някаква степен ерозия на литературния канон допреди годините на т.нар. преход. Съвсем естествено нямаме в момента обществена договореност, разбирателство за това какво трябва да стане канонично, т.е. кое трябва да бъде разпознаваемо за малки и големи. Трябва да припомня, че каноничният текст е познат от всички и в този смисъл това е неговата свръхценност, защото той е предмет на общо разбирателство, общ разговор – всички го познават и могат да разговарят за него. Именно по тази причина литературният канон е важен и затова отдавна в нашето общество би трябвало този разговор за новия литературен канон да се институционализира по някакъв начин или поне да бъде започнат такъв диалог. Разбира се, има начала, разговори, но литературен канон няма“, обобщи доц. Проданов.
На въпрос към какви публики и теми още може да се насочат Националният литературен музей, всички архиви и музеи в страната, които имат отношение към паметта за литературните хора, жанрове и текстове, доц. Проданов отговори: „Най-хубавото е, когато в един музей влиза млад човек или дете“. Той е мнение, че аудиторията на подрастващите трябва да бъде търсена, а инициативата трябва да бъде на учителите и на университетските преподаватели.
Ритуалите са изключително важни, защото дават стабилност на обществото, каза доц. Проданов. „Т.е. знаем, че нещо предстои, че ще се случи на тази дата, готвим се за него, отчитаме го в същия ден, така че ритуалите са жалоните на социалната стабилност, те са важни. В този смисъл е важно и нещо друго – кой определя ритуалите, начините на тяхното провеждане и какви да бъдат тези ритуали. Който владее ритуалите, в него е властта“, коментира той.
„Огромното предизвикателство пред всички нас поотделно и пред институциите, които имат отношение към литературата, е онова явление, което бих нарекъл свръхтекстуалност – море от текстове, което всеки ден нараства и се превръща вече в океан, през който не можем да преплуваме. Обречени сме да не знаем нещо за някой писател, който следващата година ще стане нобелов лауреат“, поясни доц. Проданов.
„Сред цялото това множество от текстове трябва по някакъв начин да изберем, да подберем или да вкараме в учебните програми в училищата и в университетите тези най-важни текстове, които трябва да познаваме. Тук е огромният спор с миналото“, добави доц. Проданов и подчерта, че университетите и училищата все още не са посегнали към новата българска литература. „Тя остава някак си в книжарниците, сред свърхчетящите хора, които са малко в България, така че това е големият проблем“, посочи той.
