Резолюцията, приета от мнозинство на ЕП по някои въпроси на положението в България, като че ли не остави никого равнодушен. Емоциите са силни. Възмущенията – разнопосочни. Изцяло доволни от текста й – просто няма.
Главното разделение у общественото мнение е по линията:
едната страна – не трябваше да я има, другата – резолюцията трябваше да бъде още по-категорична.
Но ако я преценим зряло, или – хладнокръвно, ако предпочитате – приемането на тази резолюция – именно с това й съдържание – е полезно!
В какво, с какво, за кого?
Полезно е за България. За политическите сили, за младите и не само младите, които днес и утре ще се ангажират все повече в борба за защита на българските национални интереси, за просъществуване на българската национална общност, за запазване наследството на българските национални традиции.
С какво? С това, че като не е ангажирана със правни, управленски или други задължителни последствия, една резолюция на мнозинството в ЕП, разкрива много по-откровено и без заобикалки, какво е мисленето в разните политически и други „фамилии“, съставящи ръководната бюрокрация на ЕС.
Без подобни „манифестации“ на откровеност, вижда се, че – кога неволно, кога поради отклоняване на обществения интерес – се създават у обществото и непълни представи за това, което „е желано и за което се работи, там, на върха“.
В този случай, конкретната резолюция на ЕП, „отваря очите“ на българската общественост, за значението, което придава брюкселската бюрокрация на бъдещето на Истанбулската конвенция и обуславящите я теории и практики на джендъризма и джендърството.
Както и на прикачени удобно към тази проблематика детайли от политиката спрямо малцинства от различен характер.
Докато се стигне и до остатъци от злополучното коминтерновско сталинско „национално строителство“ на Балканите. Обсъждането и гласуването на резолюцията подсказва, че гледищата, изразени в нея, са по-обхватни в брюкселската бюрокрация от това, което може да се мисли на основата на резултата от самото гласуване на текста.
Тогава? След „отварянето на очите“, което върши резолюцията, отговорността е на българските национални сили. Българската позиция, че конвенцията не отговаря на българския конституционен ред, колкото и да е правно неоспорима, не е достатъчна като политика. Резолюцията на ЕП открито подтиква да се намери път за заобикаляне нормите на българската конституция.
Следователно, действителната защита на българския национален интерес, императивно изисква ангажирането на българските национални сили в настъпателна политика за преодоляване на джендъризма във всичките му заблуди. Не само в България, но и в Европа и по света.
Разгледани така и другите проблеми, засегнати в резолюцията на ЕП под широката шапка именована върховенство на закона, се стига до заключението, че решенията трябва да бъдат намерени и осъществени със силите на българското общество.
Впрочем, това е и официалната позиция на брюкселската бюрокрация. Но резолюцията допринася да се усети разликата между официална позиция и случаите на „превишаване на нормата“ от един или друг чиновник, явление познато от битността на модерната политическа бюрокрация от всички цветове. Резолюцията е отново полезна, защото оттатък заявените принципи, тя, желано или не чак толкова, стига до признанието за българската отговорност. Дори и когато авторите й търсят да изтъкнат на първо място ролята на наднационалните фактори и мрежи.
Българският интерес е да оставим настрана емоциите и пристрастните оценки около резолюцията на ЕП и да се съсредоточим върху главното. А то е, че дори и въпреки намерението и желанието на нейните съставители, обективното й съдържание подсказва българската отговорност за защитата на българския национален интерес. И оттам – необходимостта да се постигне национално съгласие и единство, за да има шанс за успех тази защита.
http://epicenter.bg
КОЙ Е ВЛАДИМИР КОСТОВ?
Роден е на 28 май 1932 г. Между 1956 – 1969 г. е журналист във вестниците „Средношколско знаме“, „Работническо дело“, „Поглед“, „Антени“, „Отечествен фронт“. От 1969 до 1972 г. е ръководител на програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. От 1961 до 1964 г. е кореспондент на вестник „Работническо дело“. В периода 1974 – 1977 г. е кореспондент на Българската телевизия в Париж. През юни 1977 г. получава политическо убежище във Франция. От 1978 до 1994 г. е журналист в Радио Свободна Европа в Мюнхен.
Костов е офицер от Държавна сигурност и достига до чин майор, а след оставането му във Франция е осъден на смърт.[1] На 26 август 1978 г. в парижкото метро срещу него е извършен атентат и той е прострелян с 1,7-милиметрова капсула, съдържаща бавнодействаща рицинова отрова, която обаче не се разпръсква. Автор е на автобиографичната книга „Българският чадър“, в която разкрива подробности около убийството на писателя Георги Марков. Помилван е през 1990 г.[2]
https://bg.wikipedia.org
