В наше време творците търсят оригиналността, уникалността, техниката, но не и мисълта как емоционално ще бъде възприето изкуството им. Има липса на интерес към връзката с публиката. Това мнение изрази в интервю за БТА музикантът Христо Йоцов, който представи на фестивала „Варненско лято“ своята камерно-джазова сюита „Зодиак“.
Той не е съгласен, че колкото по-неразбираемо е изкуството, толкова е по-високо. „От позицията на човек на сцената, аз знам как трепти публиката. Хората пред мен трябва да участват, а не да бъдат изолирани. Тук е тънката линия. Аз искам да бъда харесван и ако някой каже обратното, той лъже. Всеки артист иска да бъде харесан. Иначе какъв е смисълът? Искам хората дa харесат моята идея и да ме последват“, сподели той.
По думите му в България има все повече сцени и клубове за свирене на джаз музика, а фестивалите са безчетни. Като преподавател в Националната музикална академия той има наблюдения също, че за разлика от преди 20-30 години, когато се е налагало младите музиканти да се препитават с други професии, сега всички си изкарват парите със свирене или с преподаване и това е радостно.
Следва цялото интервю с Христо Йоцов:
Споменахте, че работата по „Зодиак“ Ви е дала възможност да работите с класически музиканти. Различни ли са те от джазoвите?
– Много. Музиканти сме, но спецификата е твърде различна. Друга е психологическата нагласа, отношението към музиката, към правенето й. Това са фундаментално различни неща. Единственото общо всъщност е, че всички трябва да са много добре подготвени професионално като инструменталисти, и като познания. Специфичността идва основно поради това, че в джаза има много импровизация, която е напълно непонятна територия за класическите музиканти. Тя по-скоро е загубена, защото е съществувала до края на XIX век, но след това е изчезнала, което е зле. В наши дни има хорa, които се опитват да я възобновят. Импровизацията не означава джаз, а възможност в момента да правиш музика. Тя може да е в стил Моцарт, Бах, каквото и да е, но да е полет, а не четене на текст. Там е преградата и това е фундаментално.
В момента всички класически музиканти изпълняват, интерпретирайки ги, чужди произведения, докато всички джазови музиканти свирят свои оригинални творби. Тоест публиката на джаз събитие присъства на нещо наистина уникално, което се случва в момента и единствено личността на музиканта може да ги убеди в това, което виждат и чуват. В много случаи публиката отива на класически концерт, за да чуе произведението, докато при нас идват заради името на изпълнителя.
Вие самият от колко години композирате?
– Откакто започнах да се занимавам с музика, от Музикалното училище. По пътя ми се случиха всички възможно най-хубави неща, за да получа тази възможност. Не съм образован композитор, научих се в движение, благодарение на артистичния си живот. В казармата бях в Духов оркестър и правех аранжименти за него. После седем години бях в Биг бенда на радиото при Вили Казасян, там направих 150 аранжимента. Така се натрупа опит и някъде около 2000 г. започнах да пиша и за симфоничен оркестър, от позицията на свирач.
Имате ли обяснение как се появява потребността от писане на музика? Откъде идват звуковете, а после и нотите?
– Не, това няма как да се обясни и да се научи, или го можеш, или не. Това е дарба. Чуваш музика. Аз имам проблем с това да извадя музиката от главата си, не да я вкарам вътре. Няма как да обясня на хората, че това е демон. В един момент може да те изяде, да се побъркаш. Когато съм във фаза, не мога да спя, което не е здравословно и е много изморително. Около нас звучи музика, която хората може и да не чуват, но аз я анализирам. Рефлексът се задейства и не мога да се отделя. Нямам проблем с инвенцията, но не е моя заслугата, благодаря на Господ. Изпитвам удоволствие и потребност от това.
Какво е мнението Ви за съвременната симфонична инструментална музика?
– Мисля, че от средата на ХХ век новата свежа симфонична музика идва от филмовите композитори, от големите имена като Нино Рота, Енио Мориконе, Джон Уилямс, Ханс Цимер. Това са такива мащабни „платна“ от големите продукции, така мощна симфонична музика. Аз не се наричам композитор. Както казва Симеон Щерев-Банана – „аз съм музикант, който пише музика“. Това е правилно и в моя случай. В наше време композиторите започнаха да търсят оригиналността, уникалността, техниката, но не и мисълта как емоционално ще бъде възприета музиката им. Това го има и в изобразителното изкуство.
Говорите за слаб интерес към връзката с публиката?
– Бих казал липса на интерес. Не съм чул композитор, който някога да е споменал, че е помислил как ще бъде прието неговото произведение, освен да бъде анализирано от критици. Тоест колкото по-неразбираемо е, толкова по-високо е изкуството. Тотално не искам да се съглася с това. Изхождайки от позицията на човек на сцената, аз знам как трепти публиката. Хората пред мен трябва да участват, а не да бъдат изолирани. Тук е тънката линия. Аз искам да бъда харесван и ако някой каже обратното, той лъже. Всеки артист иска да бъде харесан. Иначе какъв е смисълът? Искам хората дa харесат моята идея и да ме последват, а не да робувам на това, което е гарантирано. Това не е комерсиална музика.
Вие преподавате в Националната музикална академия. Как се учи джаз? Имат ли желание младите хора да се занимават с това и да творят авторска музика?
– Нашата катедра в Академията все още няма ресурс за факултет, но с времето и това ще стане. Материята е специфична и затова преподаването се различава от класическите инструменти. Разбира се, това е индивидуална работа. Ние не работим с аудитории, а персонално с хора. От една страна това е трудно, но от друга пък е много благодатно, защото реагираш на човека срещу теб. Някои ученици не искат да стават джазови музиканти, искат хеви метъл например. Нашата задача е да ги подготвим така, че да имат музикален багаж, да бъдат поливалентни, приспособими. Всеки с течение на времето трябва да си намери собствен път. В свиренето не може всичко, трябва да има хигиена.
През годините видях, че много хора, които идват в Академията, нямат никакво понятие от джаз и за тях той е плашещ, но малко по малко тази свобода, това освобождаване от рамки, квадрати, класически догми, наслоени с времето, увличат някои. Важно е, че това със сигурност помага в бъдещото им професионално развитие, защото знаят и още нещо.
Освен с барабани, аз се занимавам и с ансамбли, където реално учим езика на комуникиране. Учим как, когато започнеш да свириш с колеги, да знаеш всяко движение на тялото какво значи, тези тънкости на занаята. В това има и психологическа страна, защото всеки музикант е със свой характер. Сложно е, не е само свиренето.
Има ли повече сцени за джаз в България през последните години?
– Да, виждам все повече места като клубове, сцени. Фестивалите в България, които са отворени за по-различна музика, са безчетни. Наскоро свирихме джаз на изложението на занаятите в Орешак и имаше публика и атмосфера. Много са подобни места в страната. С филмовите програми с Хилда Казасян и Плевенската филхармония обикаляме страната, правим всяка година по четиридесет концерта. Вече свирим по села, където има читалища и там има будители, ентусиазирани хора, очарована публика. Всичко кипи и това е невероятно. Мисля, че нямаме никакво основание да се оплакваме и да твърдим, че културата в България за нищо не става. Ще ви дам и друг пример – през 1990-те години моите студенти се препитаваха като бармани, таксиметрови шофьори, в кол центрове, а в момента всички си изкарват парите с музика – било със свирене или с преподаване. Това е радостното. И като председател на Българската музикална асоциация, където членуват само изпълнители, мога да кажа, че наистина има подем на културната сцена у нас.
Христо Йоцов е роден през 1960 г. в семейство на музиканти. Завършил е Националната музикална академия в класа по ударни инструменти на проф. Добри Палиев. Още в ученическите си години свири в дуо заедно с Боян Воденичаров. От 1982 г. е част от джаз сцената у нас, свири с различни формации в България и Европа. Заедно с Антони Дончев създават „Акустична версия”, участват на всички важни джаз форуми в България, гастролират и в Европа и печелят две от най-престижните награди за джаз на Стария континент – в Белгия (1985) и в Германия (1986). От 1982 до 1989 Христо Йоцов е барабанист в Биг бенда на Българското национално радио, като прави и много аранжименти за състава От 1989 г. води клас по ударни инструменти в катедра „Поп и джаз” в Национална музикална академия в София, където към днешна дата е професор.
Свирил е със Симеон Щерев, Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, Марио Станчев, Томи Смит, Анди Скофийлд, Адам Пиерончик, Стив Хамилтън, Тим Гарланд, Реджи Уоркмън, Бени Мопин, Стийв Слегл, Том Харел и мн.др.
От 1995 г. свири предимно в собствени проекти с участието на български и чужди музиканти, за които създава оригинална музика. Има издадени над 30 албума за български и чуждестранни компании. През последните години композира инструментални концерти за обой и оркестър, за пиано и оркестър, за кларинет и оркестър, за тромпет, тромбон и оркестър, както и Концерт за комплект барабани и симфоничен оркестър.
