Боян Манчев е мислител и новатор отвъд разбирането за безусловна мъдрост, дори извън собствената си харизматичност, красота и усет към съвършенството на детайла, с които сякаш е белязана неговата същност като творец.
Затова, в света на хиперчудесата, още по-стряскащо звучи наблюдението му, че мощта на въображението е секнала в съвременната култура, погълната от критическа медитация. Затова трябва да се вслушаме в думите му за „преоткриване на самото съществуване като чудо“. Просто и гениално, както всичко, което цивилизацията е „произвела“ през вековете.
ВЪПРОС: С „Новият атанор“ поставяте началото на поредица от книги, наречена „Философска фантастика“. Що за четиво е това и за каква аудитория е предназначено?
ОТГОВОР: „Новият атанор“, първият том на философската фантастика, включва пет текста, посветени на идеята за начало на света и на философията като мисловен опит за изправяне пред въпроса за началото: „Опасностите на философията“, „Апейрон, безмерният“, „Огън“, „Хаос“ и „Освободеният хаос“. Наричам тези пет трактата или есета „книги“, тъй като според първоначалната идея за поредицата те трябваше да са отделни малки книги. Сега се появяват в общ том.
Странната дума атанор обозначава алхимически инструмент, наричан още „философска пещ“ (думата произхожда от арабското at-tannur – пещ за хляб). Функцията на атанора е била да произведе философския камък, чудодейната материя, която би превръщала всеки метал в злато. Книгата „Новият атанор“ преработва този алхимически образ като образ на задачата на философията – създаването на нови образи, нови идеи, нови сетива, дори нови органи за изпитване на света.
Надявам се, че това четиво би могло да увлече всеки читател, готов за мисловно приключение. Всеки, който чувства, че днешните форми на познание губят усета за очарованието на света, за чудодейното му присъствие, усет, който стои в началото на философията според един от създателите й, Аристотел. Това е покана за споделено приключение, но и споделяне на много личен текст, чиято основна част първоначално не беше мислена като предназначена за публикуване. Затова някои части на „Новият атанор“ запазват характера на филососфки дневник, на мисловен пътепис, на фантастично пътешествие.
ВЪПРОС: Казвате, че философската фантастика – термин, измислен от Вас, не е смес на философия и фантастика, а опит за експериментиране с новите възможности на философската форма и кристализирането й като философски камък. В същото време, говорите за предел на философията. Философия и предел не са ли две взаимоизключващи се понятия?
ОТГОВОР: Да, философската фантастика е форма на изпитание на философията. Тя не е литературен жанр, както научната фантастика. Същевременно, философската фантастика е хипотеза за философия, която не изключва аксиомата на фантазията. В този смисъл, философската фантастика е близка и на поезията, и на съвременната наука, която тласка въображението отвъд пределите. Философската фантастика се опитва да отключи потенциала на образите да произвеждат понятия, тя се опитва да достигне до същностни въпроси по необичайни, неутъпкани пътища.
Философията започва с мисълта за безпределното. Милетският философ Анаксимандър, който според легендата е основател на милетската колония Аполония, днешния Созопол, въвежда първата абстрактна идея за начало на света – апейрон. Означава буквално безпределен, безграничен, неопределен или отвъд предела. Изненадващо, думата е свързана етимологически с думата „пират“ (от peirates – този, който скита по границите), както и с ключовото за съвременната наука понятие за „експеримент“, за опит. На тази парадоксална връзка е посветена – „Апейрон, безмерният“, една от петте книги, включени в „Новият атанор“. Апейрон вероятно е (ал)химическият елемент на философския камък.
ВЪПРОС: В този ред на мисли, каква е мечтата Ви като философ? И въобще, възможно ли е философът да знае мечтите си предварително?
ОТГОВОР: Мечтата ми като философ е един по-добър свят, едно щастливо и достойно съществуване. Мечтата на философа не може да е различна от мечтата на всеки човек. Като философ вярвам в максималистичната идея на Имануел Кант. За разлика от Лайбниц, който вярва, че този свят е най-добрият от възможните светове, Кант вярва в един необходим свят – светът на свободата, основан на моралния закон.
Приписват на един философ или мъдрец от древността, Аполоний Тиански, съвременник на Христос, следната фраза: „Хората познават миналото, боговете познават бъдещето, а мъдрите знаят това, което предстои“.
Днес „мъдрите“ вероятно имат задачата не само да предупреждават за опасностите на бъдещето, но и да въобразяват друг вид бъдеще. Именно мощта на въображението сякаш е секнала в съвременната култура и философия, погълнати от критическа медитация над пъпа на съвременността. Днес идеята за съвременността хипертрофира като идея за абсолютен, безалтернативен свят, докато въображението – въображение за идното, за други възможности за свят – атрофира. Затова фантастичните жестове са необходими на философията днес. Философската фантастика е необходима, за да разпалваме наново въображението за света. За да преоткриваме фантастичното и непонятното в него, както и в самото съществуване. За да устояваме в чудото на съществуването.
Писах „Новият Атанор“ по протежение на последните десет години, но първите книги, свъразни с проекта за философска фантастика, бяха публикувани преди 11 и 9 години, съответно на френски и италиански език, и те носят симптоматичните заглавия „Изменението на света“ (L`alt?ration du monde, 2009) и „Чудо“ (Miracolo, 2011). Забележете, не става дума за чудото в мистичен смисъл – нещо, което е извън порядъка на съществуващото, а, казано най-банално – за преоткриване на самото съществуване като чудо.
ВЪПРОС: Миглена Николчина Ви „товари“ с твърде отговорната мисия да впишете „вертикалната българска теория в хоризонталния световен обмен“. Това ли е Вашата мисия? И възможно ли е въпросът за мисията да има същата привидна неяснота, както и този за мечтите…
ОТГОВОР: Миглена Николчина се е изказала щедро за моя опит през предходните десетилетия (във времето, когато участвах в ръководството на една от най-важните философски институции – Международният философски колеж в Париж) – да работя в международна среда, на различни езици, без да заличавам връзката със средата, в която съм се формирал. Към това трябва да добавим, че мисълта ни, поведението ни, позициите ни се формират не само благодарение на определена среда, но и независимо от нея, а дори и въпреки нея, срещу нея. Не, не мисля, че моята мисия е да бъда посредник на българската и световната теория. Във философските си занимания през последното десетилетия въведох понятието „устояване“-то, в глаголната си форма persister, озаглавява и следващата ми френска книга.
Задачата, която си поставям, е по-скромна – да устоя във формата на мислене и поведение, в които вярвам. Да отстоявам тези мисли и в нашата „среда“, и в световните „среди“, дори въпреки тях, независимо от обуславянията на „средите“. Вярвам в приятелството чрез мисълта и философското приятелство. Имам приятели-философи и мислещи приятели навсякъде по света. В този смисъл, да, чувствам се обвързан със света, не с конкретна среда. Чувствам се обвързан и с българските си приятели, философи или не, именно чрез споделеността на идеята, че ни свързва нещо повече от нормите или диктата на „средата“.
ВЪПРОС: През 2008 г. казвате, че състоянието на българската наука е катастрофално, говорите и за културен геноцид. Възможно ли е все още да не усещаме последиците?
ОТГОВОР: Ако не греша, изказването ми беше свързано с идеята на тогавашното правителство да ликвидира институтите на БАН, която, за щастие, не се осъществи. Не, не съм мислил, че състоянието на науката и културата са катастрофални, а че условията, в които те са заставени да съществуват, са варварски. Днешната ситуация ни заставя да си поставим ребром въпросите, които поставяте.
Ето един прост пример: Когато осъзнаем, че доходите на някоя спортна звезда например (при цялото уважение към нелекия труд на спортиста) биха могли да издържат цял изследователски институт, който би могъл да открие средства не само срещу настоящия вирус, а и срещу ред други неизлечими болести, неизбежно се замисляме. А въпроси като този ни отвеждат към много по-общия въпрос за разпределението на благата в съвременното общество, за признаването и оценяването на труда и справедливото му овъзмездяване, не само в областта на науката и културата.
Общество, подчинено само на логиката на пазара, е обречено на варварство: първият вирус ще го помете. Апропо, самата идея за „пазар“ като някаква мистична самодостатъчна субстанция, всесилна и необходима същност, е нетърпимо клише, мистификация или направо мистична идея. Това клише всъщност говори единствено за недостиг на икономическо знание, за ограничаването на ресурса и на икономическата мисъл и наука, за дефицита на икономическа рационалност.
ВЪПРОС: Казвате, че основният въпрос на философията днес е въпросът за днес. Кой е въпросът за днес?
ОТГОВОР:Въпросът за днес е въпросът за достойно съществуване и за устояването в него. Това, разбира се, е въпросът на всяко време. Въпросът за „днес“ ми изглежда по-ясен отвсякога именно днес, в днешната кризисна ситуация. Това е въпросът за условността на днес, въпросът за това, че има нещо повече от днес, от тук-и-сега. Това не е въпросът за някакво мистично другаде, не. Това е въпросът за възможността на друг свят, който е този същият свят, но устроен другояче, по-справедливо и по-свободно. Свят, който трябва да въобразяваме заедно, свят, който трябва да правим възможен. Въпросът за днес е въпросът за устояването на вчера и за възможността на утре.
ВЪПРОС: Говорим за днес. Как се чувства космополитът Боян Манчев днес? Фатална ли е липсата на физическо пространство – още повече, ако то обичайно се простира върху териториите на поне пет града в различни държави?
ОТГОВОР: Чувствам се добре, мобилизиран. Разбира се, ситуацията е сериозна, а на много места по света, където живеят мои близки хора – драматична. Но същевременно, ако се абстрахираме от драматичния елемент, както и от тревожните му политически измерения, тази ситуация на криза ни дава рядък шанс да мислим собствения си ритъм – и индивидуален, и колективен. Забележително е да осъзнаем как една привидно незначителна форма на живот – един вирус – може да дестабилизира в толкова висока степен ритъма и формата на лично и колективно съществуване на нашето свръхтехнологизирано общество. Този ритъм на живот, който изглеждаше непоклатим, се оказва всъщност крехък и нестабилен. Като че ли много бързо сме забравили, че нашата форма на живот е съвсем крехка, случайна и временна. Помислете за живота на други места по света, където все още няма елементарни условия, достъп до основни ресурси и блага, или в съвсем близки до нас епохи, например само преди 75 години, в края на най-чудовищната война на последните векове, когато светът е опустошен.
ВЪПРОС: Предполагам, че човек на науката като Вас е достатъчно мотивиран да излезе пред академична публика. Но какво би Ви мотивирало да излезете на театралната сцена като пълноценен актьор? Питам Ви като човек, който има специално отношение към театъра.
ОТГОВОР: Всъщност, никога не съм излизал на сцена като „пълноценен актьор“, независимо, че няколко пъти съм бил на сцена – преди петнайсетина година с Джонатан Бъроуз в спектакъл на Тим Етчелс, а сега и с Леонид Йовчев (в „Хиджиката и неговия двойник“ на Ани Васева и „Метеор“). Възможността да бъдеш на сцената без на всяка цена да играеш роля, е дадена от съвременния театър, разколебал условността на фикцията. Това, което ме привлича най-много в тази ситуация обаче е огледалното разколебаване на моята собствена роля и позиция. Това е експеримент, свързан със социалната идентичност, с формата на присъствие, експеримент, който неизменно дестабилизира, но така същевременно оттласва границите, обогатява.
ВЪПРОС: Често ли попадате у нас на „театър, който мисли“?
ОТГОВОР: Всеки театър мисли по определен начин. Бих искал да гледам повече театър, който мисли не само с оглед на очакваното, на зрителския интерес (интересът, който трябва да бъде създаван, вместо да се предпоставя конюнктурно); театър, който не мисли през клишетата – както тези на традицията, така и тези на съвременните моди. Рядко имам щастието да гледам театър, който мисли собствената си форма, който не забравя дълбочината на произхода си и утопичния си хоризонт. В книгата си „Логика на политическото“ съм се опитал да покажа функцията на театъра в гръцкия полис като колективна техника за изобретяване и утвърждаване на определени възможности за съществуване. Въобразявам си театъра като поле за пластично експериментиране с мисълта, с тялото, с езика, с формите на живот. Един театрален спектакъл може да разказва привидно незначителна история без каквито и да било зрелищни средства, и въпреки това да подрива света, такъв какъвто е. Виждал съм такъв театър – театър, който се опитва да мисли немислимото. Виждал съм го и у нас.
ВЪПРОС: Ако Достоевски беше жив, как би озаглавил романа си за коронавирус? (докторантурата на Б. Манчев е на тема „Наративната система в романите на Достоевски“ – бел. ред.)
ОТГОВОР: Той вече го е написал – „Бесове“. А Расколников, в апокалиптичния си сън в края на „Престъпление и наказание“, сън, който ознаменува неговото „възраждане за нов живот“, предизвестява идването на „бесовете“ във формата наЕ Чуйте Достоевски: „Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешностите на Азия към Европа“. Но нека не бързаме да говорим за пророчеството на Достоевски. Става дума за алегория. Алегорията обаче действително звучи пророчески. Нека я чуем: „Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените“. Ще спра дотук, защото продължението е твърде зловещо. Но, ето, че философската мисъл може да „прорицава“, дори в алегорическа, фантастична форма.
ВЪПРОС: Когато нещата не са наред, ние често си казваме, че трябва да гледаме по-философски на нещата. Можем ли да отнесем този съвет към ситуацията в света и у нас днес?
ОТГОВОР: Необходимо е. За всички ни това е шанс да мислим различно, тоест вероятно философски в този смисъл. А за много философи вероятно това е шанс да си припомнят или да се замислят каква е задачата на философията.
ВЪПРОС: Кога философът спира да гледа философски на нещата? Кога му се налага да „отмества функциите на собствените си критически органи“?
ОТГОВОР: Философията винаги се случва на собствения си предел. Ако не се излага на риска да се загуби – тоест да прекоси границата и да премине от „другата страна“, страната на живота, тогава тя не е живот, а стерилно кабинетно знание. Големите философи на Новото време, както и тези на античността, никога не са отделяли философията от живота: напротив, те винаги са я схващали като начин да бъдеш в света. Изискване за начина да бъдеш в света, изискване към самия свят. Да се „отместват функциите на критическите органи“ означава, че никога не може да разрешим един проблем без да трансформираме ситуацията, в която той е станал възможен. Критическите органи трябва да бъдат не просто сетива за света, а експериментални техники за ново отношение към света, за нови възможности да бъдем в света. Нови възможности за самия свят да бъде свят. Всъщност, философията трябва да спре да „гледа философски на нещата“. Философията трябва да излезе от пасивната си критическа позиция, за да си припомни задачата да бъде действена сила в света.
ЗА БОЯН МАНЧЕВ
Доц. д-р Боян Манчев е български философ, изкуствовед, културен теоретик, драматург. Роден е в София през 1970 г. Преподава философия и теория на изкуството и културата в Нов български университет, професор е в Берлинския университет за изкуства, където преподава философия и съвременна критическа теория. Гост-професор е в Софийския университет и университета „Холинс“ (Вирджиния/Франкфурт). Директор е на програма и вицепрезидент на Международния философски колеж в Париж (2004-2010). Изнасял е лекции в европейски, американски и азиатски университети и културни институции. Организирал е конференции и публични форуми в областта на философията, съвременното изкуство и политиката. Автор е на седем книги и около 200 студии и статии, публикувани на български, френски, английски, немски, италиански, испански, португалски,японски, китайски, руски, шведски, сръбски, словенски и други езици. Член е на редакционните колегии на сп. „Критика и хуманизъм“ (София), Lignes (Париж), Materiali Foucaultiani (Рим/Париж), Stasis (Санкт Петербург), Transeurop?ennes (Париж), Transeuropa (Лондон), изследователската мрежа Terra (Париж) и издателството La Phocide (Париж/Страсбург).
