Оказва се, че вече ни липсва физическата близост, ръкостискането, прегръдката.  Липсва ни усещането за  дъха разстояние, в който сме вдишвали емоциите и трепета за близост.  Някак си се чувстваме отдалечени и при спонтанни опити да си стиснем ръцете, да се прегърнем, а не дай Боже да се целунем, се замисляме, колко това ще ни навреди или ще навреди на другия. Говорим за любов, а не смеем да се докоснем, стремим се към щастие,  а  то, като че ли  промени същността си. Казваме, че светът е взаимосвързан, а пандемията ни раздели, ограничи ни във взаимоотношенията. Какво следва? Този въпрос си го задава почти всеки от нас.

Надяваме се, че това „скоро” ще приключи, но кога, никой не може да даде някаква прогноза. Нито математиците, нито лекарите, а да не говорим за управляващите. Живеем някак си ден за ден, седмица за седмица, като измерваме времето с броя на заразените, загиналите и излекуваните, а в последно време и с броя на локдауните и ваксинираните. В очакване сме на следващия щам… после на по-следващия и по-следващия…! Това е реалността.   Спряхме да мечтаем, спряхме да си правим някакви дългосрочни планове. Да не говорим за бизнеса.  Спряхме да  се срещаме с приятели, дори на ресторанти не можем да отидем, без мисълта за пандемията.  Вирусът, а и борбата с него, промени  отношенията между нас. И когато казваме, че Природата ни наказва, то това заключение вероятно е продиктувано от вътрешното ни усещане, че някъде сме сгрешили. Извършили сме действия, не до там приятни по отношения на хората около нас или на самата Природа. И въпреки това искаме час по-скоро да си върнем предишния живот,  да си останем такива, каквито сме били. Да продължим да правим това, което сме правили до сега.  А това  е фаталната ни грешка! Всичко вече е различно, всичко е  променено, само  ние все още не усещаме това. Някак си живеем в собствената си реалност и си мислим, че утре, когато се събудим,  нещата ще са си по старому.

Оказва се, че ще сгрешим, ако очакваме да се завърнат дните преди коронавируса. Определено няма да са такива, каквито бяха.

Защо? Защото, когато излезем от блокировката на днешната ситуация, ще открием, че животът се е променил, както и ние. Миналите ценности ще изглеждат абсурдни и незрели. Като пораснали деца, които от дистанцията на времето виждат, че животът вече е различен. Ще разберем, че желанията и стремежите, които сме имали тогава, са били като детска игра и те са били всъщност като подготовка към днешната ситуация.

Съвсем скоро ще осъзнаем какво наистина ще ни прави щастливи: добрите приятели и уюта в семейството. Ако ги имаме, ще сме най-богатите хора в света. И ако до сега това някак си го приемахме като даденост, то вече започваме го усещаме като необходимост, като вътрешна потребност.

Красотата е в богатството да имаш семейство и истински приятели. Оказва се, че колкото повече имаме от тази красота, толкова повече обогатяваме и другите. Защото в приятелството и семейството са  хората, които се свързват помежду си, споделят, грижат се, помагат си един на друг. Към това богатство  всички ще трябва да се насочваме.

На практика, малко са тези, които  осъзнават, че коронавирусът не случайно ни доведе до кардиналната социална трансформация, до която достигна човечеството и която е необходимо да бъде насочена в правилна посока. Цялото бъдеще,  всъщност, зависи от нашето разбиране и нашата реакция към неизбежната промяна на ценностите, съзнанието и  взаимоотношенията.

Няма да има връщане към тази безгрижност и безотговорност към околните и Природата, като цяло. Старото умира, отива отвъд хоризонта и ако използваме езика на поезията,  „пред нас зазорява новият ден, новата степен в нашето развитие”. Проблем ще е, ако не разберем същността на промяната. Тогава всеки кошмарен сценарий може да се сбъдне.

В науката Кабала тази ситуация се разглежда като разклонение, което ни предлага два пътя: тежкия път на страданието на лошото дете, израстващо само по силата на  пръчката, или пътят на ускорението, по който ние самите осъзнато растем и се движим към целта.

Въпросът е накъде да гребем и каква е правилната посока?!

Ако продължим с омразата към другите – инакомислещите, тя ще ни доведе до голяма безизходица. Невъзможно е да продължим да живеем от криза в  криза, от беда на беда, от война на война, с надеждата, че ще се избавим от другите, нежеланите и така ще се чувстваме добре. Да,  това разбира се е възможно, но е фатално. Не можем да унищожим всички, които са  различно мислещи от нас.

Ние си предаваме не само биологични, но и социални вируси: поведенчески, морални, ценностни, идеологически и какви ли още не. Негативът на злобата, раздразнението се разлива върху системата на нашите взаимоотношения и безпрепятствено заразява всички ни, независимо от физическото разстояние между нас.

В това отношение Природата умишлено ни изолира един от друг. Остави ни само с най-близките, с които можем свободно, физически да сме заедно.     Липсата на физическите контакти обаче,  не означава, че не сме взаимосвързани в общата система, наречена Природа.

Според кабалистите, понятието „Природа“ може да бъде обяснено по следния начин: „Ние сме свързани помежду си. Разумът ни е свързан в една единна система, затова мислите и желанията ни се предават един на друг.  Тоест, съществуват огромни тънки слоеве в Природата, за които говорим. Ние не можем да ги измерим, но по принцип това едва ли е и толкова важно. Важно е, че особено днес в човечеството постепенно се разкрива тази взаимна връзка. Пълната интегрална взаимовръзка между индивидуалните ни мозъци образува една единна мрежа, която е свързана  и с неживата, растителната и животинската природа, и всичко това заедно образува Природата”.

Когато се стремим към останалите, към взаимната  връзка с тях, разкриваме единната система на Природата. Всеки от нас е като компютър, включен към всички останали компютри, взаимодействайки си и осъществявайки видима и невидима връзка с цялата система. Нагледно можем да си го представим така, като че седемте милиарда компютри заедно са  единната Природа.

Работата е в това, че общият разум съществува не във всеки от нас, а между нас, в свързващата ни мрежа. И затова, когато се фиксираме по между си, когато личните ни модеми се свържат един с друг – това образува огромната, широка, разумна мрежа на света.

И ето, тогава започваме да усещаме единното движение на Природата в нея и най-важното, нашата собствена еволюция: накъде вървим и по какъв начин се развиваме.

И не е важно дали сме физичеки близо или далеч, защото в духовния, чувствен интегрален свят, времето, пространството и движението не съществуват. Това е илюзия на реалността, в която живеем. Важното е да усещаме тази интегралност, тази обща връзка между всеки един от нас. Кабалистичните източници говорят за това, че в отношенията си трябва да се превърнем „като един човек с едно сърце”. Природата ни води в тази посока, независимо от нашето егоистично усещане за противоположност. Това е и замисълът на съществуването ни. И колкото по-скоро осъзнаем и почувстваме това, толкова по-бързо ще излезем от състоянието, в което индивидуализмът ще бъде осъзнат и заменен с интегрално усещане за взаимна любов и взаимоотдаване. Ние не сме в състояние да бъдем във физически контакт с цялото човечество, но чувствено все повече ще усещаме, че се намираме в единна интегрална система. Все повече ще усещаме, че зависим от тази система и когато всеки промени  отношението си към другите, мислено и чувствено, то и системата ще се промени.

Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по Кабала

 

loading...