© |
Мирослав Попов, политически анализатор, експерт по международни и етнически въпроси, в интепрвю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“
С всеки изминат след изборите ден става все по-видима патовата ситуация. Националният съвет на „Продължаваме промяната“ е взел решение партията да не подкрепи кабинет с мандат или участие на ГЕРБ. Категоричността на двамата му съпредседатели Кирил Петков и Асен Василев разби илюзиите на всички, които призоваваха първите две коалиции да проявят разум и така да се стигне до най-чистия възможен вариант с най-стабилен брой депутати. Остана хлъзгавият терен на спекулацията, върху който вариантите също не са много. Как да тълкуваме внезапното умълчаване на „Демократична България“ след поредицата сентенции на Христо Иванов? Дали Борисов все пак няма да заложи на рискования ход да направи кабинет с части от втората коалиция плюс ДПС? В този час, в който започваме епизода от аудиокаста, пресконференция в ГЕРБ дава Бойко Борисов. Първият му призив е: ще покани всички партии на разговори, защото „коалиция между големите е най-стабилното нещо“. Най-стабилното, но дали е възможно? Наш гост е политологът Мирослав Попов. Добре дошли в аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“, г-н Попов.
Добре заварила. Наистина това е България.
Кой ще бъде балансьорът между двата противоположни лагера с изравнени възможности – двете първи коалиции? Дали ДПС, дали БСП, дали „Има такъв народ“? Как ще се развият събитията?
Няма противопоставяне такова, каквото си представяме, или каквото се рисува на българския народ. Споровете са до голяма степен маскирани, като с воал са покрити. Друга е истината за противопоставянето. Не е спорът геополитически, както много натрапчиво ни се внушава от една или от друга, или от трета посока.
Коя е истината за противопоставянето?
Чисто властови е спорът, чисто властови е спорът и въпросът е: кой ще управлява еврофондовете, които ги чакаме и за които има проблематичност в пристигането им. Този е скритият въпрос.
И кой ще мигне пръв, за да отстъпи?
Там е въпросът, че е много възможно никой да не мигне и да се отиде на следващи избори. Следващи, не по-малко неудачни избори. Тези избори бяха неудачни, според мен.
И следващите няма ли да донесат същото повторение като тези?
Те са някакъв шанс.
А, то ние и за тези гледахме като на шанс, ама не се случи.
Те са някакъв шанс обществеността, медиите, партиите да разберат, че са влезли в един лош коловоз и че в този коловоз ще се въртят в колело. Това е проблемът на днешна България. Т.е. тук са нужни наистина разчупване на модела. Моделът, който сега се конструира, е непродуктивен и това много скоро ще стане ясно, дори ако така или иначе се създаде някакво правителство.
То дали ще издържи някаква продължителност, макар и до местните избори?
Чак до там – едва ли. Но няколко месеца може да удържи, след което така да се каже да се самосрути.
Какъв е смисълът да се прави тогава? Изобщо, защо се играе тази игра?
Не я играят съзнателно, там е въпросът. Не разбират процесите в България, а и в Европа не разбират процесите. Европа преживява много тежка фаза, а пък по-тежкото й предстои. Европа, по моето скромно разбиране, е пред една пълзяща социална криза, по-различна от всички тези неща, които те са учили в учебниците си по история примерно, или дядовците им са им разказвали за следвоенна криза, предвоенна криза и т.н. Европа е в предсоциална криза, защото тя не си дава сметка, какви базисни механизми на нормално функциониране на обществото бяха разрушени през тия 15-20 години, да кажем така. Те са, разбира се, най-вече фокусирани около енергетиката, но не само.
Какви са базисните механизми, разрушени в Европа?
Имаше много силен външен интерес Европа да предефинира своята си енергийна политика, което частично успя. Успя, но то си има своята висока цена. Европа сега си дава сметка или може би част от Европа си дава сметка, че е получавала десетилетия наред суровини, енергийни продукти, на доста занижена цена, не на реалните търговски цени, на които би получавала сега. Разбира се, оттук нататък по-големият грях на Европа е, че тя заложи на съвършено неадекватни за енергетиката неолиберални доктрини. Например доктрината, виждането, че цените на енергоресурсите се определят по формулата ден за ден. Значи всеки нормален човек като нас би искал, като се прибере вкъщи, като си пусне лампата, да си дава сметка какво това ще му струва след един месец, след 6 месеца, до година, след 3 години. Стабилните цени не са антипазарни. Обратното, факторите, които определят сегашното развитие на Европа, разглеждат всичко като бридж, като надцакване, като надиграване. Това е друго разбиране за пазара. То е различно от моето. Все пак пазарът трябва да се опира на едни достоверни преценки на качеството и стойността на стоките, които предлагаш. Това бе игнорирано и така се стигна до тия шокове – 2000 долара, примерно казано, за 1000 кубика газ. В нашата енергетика имаше още по-скандални неща – днес цените паднаха, утре цените се повишиха. Не съм против пазара, той има своето точно определено място в икономиката…
Но може би сте против хаоса в пазара?
Категорично съм против имитирания хаос, защото той е продуциран този хаос до голяма степен. Т.е. Европа попадна в плен на енергийните спекуланти и си плаща за това. Още не е разбрала, колко си е платила дотук и колко има да си плаща занапред. Сега ще има елемент на стабилизация, временна, частична, и то ще бъде именно временно. След няколко месеца нещата отново ще влязат в много кризисна ситуация.
Ако Европа е попаднала в плен на енергийните спекуланти, в чии спекулантски ръце е България?
Част сме от Европа.
Т.е. пак енергийни?
Да, част сме от Европа. Така е. Но тук има и глобални фактори, много силни, много по-силни, отколкото ни се е струвало досега. Ние доскоро имахме едно много наивно разбиране за начина, по който функционира глобализацията, и начина, по който функционират така да се каже ултраглобалистките структури.
Романтично разбиране?
Да, добре, приемам го, че е романтично.
Може и наивно да се каже, да.
Приказно-романтично.
Да.
В хубавите приказки краят винаги е добър, принцът целува принцесата и т.н. Това нещо не е елемент от реалната икономическа борба. Тя е много по-жестока. Реалната икономическа борба между различните региони на света, между различните колосални енерго-икономически лобита е кървава. Разбира се, това, че няма трупове по улиците, е хубаво, но и то не бива да се изключва като някаква възможност. Сблъсъкът ще е много тежък. Европа върви към своята да кажем „деиндустриализация“ от много време. Европа стана водещ геополитически фактор с индустриалната революция от Англия насетне – Англия, Франция, Западна Европа като цяло.
Е, сага Зелената сделка май я занулява.
Зелената сделка цели да я върне много назад и много надолу. Уважавам всички борци за чиста природа, против замърсяването и т.н., категорично ги уважавам и съм ги уважавал преди много десетилетия също, документирано. Но подлостта, която се извършва в момента с Европа, с подлъгването й със Зелената сделка например – това подлъгване е нещо, за което ще плащаме две поколения напред.
Подлъгване, казвате. Откъде идва това подлъгване? Говорихте за енергийните спекуланти, но те идват от някъде. Откъде?
Няма да отговоря точно така на въпроса, ще го преформулирам. Симпатизирам в различна степен и на американската Републиканска партия, и на американската Демократическа партия в някакви периоди. Това, което направи сегашният американски президент преди десетина дни, е знак за възможен завой в политиката на Америка. Не знам, дали нещо повече от знак, аз го разчитам като знак. Той открадна по същество – метафорично казано открадна, ключова идея в концепцията на Доналд Тръмп. Ключовата идея беше за реиндустриализацията на Америка. И изведнъж излиза сегашният президент, който спечели срещу Доналд Тръмп, отхвърляйки неговите виждания, в някаква степен като контролира локални общности, едни или други, и се оказа, че сегашният американски президент иска да реиндустриализира Америка. Ама това е съвършено естествена и справедлива политическа посока.
Обаче на фона на деиндустриализацията на Европа?
Да, да, да. Те са вързани някак си тези две неща.
Скачени съдове. Едното върви нагоре, другото пада. Това какво означава за Европа? Как да го преведем за България?
България трябва повече да мисли за това, което се говори. Тя се отучи от този си лош навик.
Тя не слуша какво й се говори всъщност.
Така е. Освен това аз имам и един такъв косвен индикатор – дайте да видим какво става с аналитичните статии във вестниците. Българските и седмичници, и всекидневници…
Няма ги вече.
Изчезнаха, г-жо Събчева.
Изчезнаха, няма ги.
Просто изчезнаха. Просто аналитичен текст много трудно може да прокараш, трябва да го оцветиш по някакъв начин много ярко, нещичко да заинтригува публиката. Защо? Ами защото някой реши, че те, европейците, много мислят. Не бива. И българите. Не бива да се замислят толкова върху нещата. Ще слушат какво им се казва и ще го възпроизвеждат. Това е драмата на днешна България и ако сега казваме, че сме в безизходица, политическа вероятно, бих предпочел тя да приключи по един или друг начин, но ние сме в политическа безизходица – тя не е, защото двата блока са били уравновесени. Това е безизходица, която се опира на недоизказаност, неанализираност на основните проблеми на България. Първо трябва да се види, кои са проблемите, след това да се види кои са решенията, които следват от тези проблеми.
Ами че те, двата блока не ги дефинират, не ги анализират.
Не, не, не, тук сте абсолютно права.
И не ги изнасят. Така че ние виждаме външната страна на противопоставянето, което е…
Повърхностно.
Повърхностно, съгласна съм.
И подвеждащо, подвеждащо.
Какво не чуваме обаче, което ни се казва?
Хайде да вземем, понеже сега се захванах с енергийния въпрос, не че ми е най-лекият – аз съм иначе юрист по образование и по манталитет. Смятам, че не ни казаха какво ще ни струва например затварянето на малките блокове на „Козлодуй“, блокирането на строежа на АЕЦ „Белене“, търкалянето на България наляво-надясно с новите енергийни проекти. Всичко това струва много скъпо и ние ще плащаме. Ние вече плащаме, ние сме платили огромни суми, не си даваме сметка колко сме платили за тях. В края на краищата, под въпрос е самата съдба на България.
В смисъл?
В днешния свят страна, която не е решила енергийния си въпрос, тя няма много шансове да оцелее. Обстановката в нашия свят ще се влошава в социално-икономически план. Този култ към свръхпотребление, който беше натрапван преди няколко десетилетия, той все пак в един момент почва да блокира. Не може да се удържи на такова равнище на потребление, не енергийно, а всякакво. И ако това е така, пита се: с какво ще живее и с какво ще се храни България. Няма яснота. Да, стъпили сме, както се казва, с две пръстчета на края на пропастта се държим, изнасяме малко електроенергия.
И малко оръжие?
Е… Така.
Така.
България е произвеждала добро оръжие и в предни времена, и преди 1989, и след 1989 г. Това са неща, които сме се научили в един момент да ги правим, правим ги нелошо. Следователно, трябва да уважаваме собствената си индустрия.
Като наложим това, което вие говорите за процесите, върху дневния ред на България, за който приемаме, че е повърхностен, че е екзистенциален, че не е ясно даже всъщност какъв е, но ако го наложим, какви са управленските решения, които час по-скоро трябва да се предприемат? И ако не се сформира правителство, служебното в състояние ли е да го направи?
Служебното не е в състояние да го направи по много причини.
Поради липсата на парламент най-вече?
Даже не е институционален въпросът, въпросът е аналитичният капацитет дали е налице.
Личностното присъствие?
Аз го казвам аналитичен капацитет. Той може да е групов, не да е индивидуален, на един, на втори, на трети. Значи ние трябва да си дадем сметка не само как стигнахме дотук, защото не си даваме сметка как сме стигнали дотук, кои са били механизмите, които са ни докарали до това дередже, и защо те не ни позволяват да си видим ясно дереджето, не ни го позволяват. Смазваща е силата на проофициозната пропаганда, смазваща. И както се казва, има отделни островчета тук-таме на свободното слово.
Като говорим за механизмите, кои са те? Кои са тези механизми, да ги разчоплим, които са ни докарали до тук?
Отказ от стремежа за икономически анализ. Правиш едно нещо, но до какви последици то ще доведе? Ще доведе до категорично нежелание. Имаше една шеговита, пародийна реплика, преписвана на софийски шоп, който казва: „Най мразим да мислим“. Това май стана национален девиз или поне девиз на политическите върхушки. Не че не могат да мислят когато става дума за личното им житие, битие, и семейното и груповото може би, но по базисните въпроси демонстрират антианалитичност: нежелание да се вникне в нещата, нежелание да се идентифицират факторите, които развалят страната, нежелание. Обратното, текат камуфлажни приказки, бутафории – бутафорията е нещо ужасно в днешната българска медийна среда. Ужасно.
Но за съжаление действителност.
Така е, да, съществува.
Какво може да се направи при това положение, ако се направи правителство, и ако не се направи, да видим при двата варианта какво ще се случи?
И в единия, и в другия случай разговорът трябва да започне наново и да е на много по-високо равнище. С риск на първия етап 90% от хората да не те разберат. Ясен е този риск, винаги го е имало. В България опростителството, някои го наричат „популизъм“, той не е най-адекватният термин, опростителството е взело невероятен връх. Не казвам, че Западна Европа или пък, не дай си Боже, САЩ са много по-напред. Т.е. става дума за някакъв цивилизационен процес. Този цивилизационен процес обаче не го виждаме точно по този начин в Далечния Изток, в Средния Изток. Там като че ли са си съхранили способността да мислят върху нещата, и съответно…
Получават резултати?
Да, и са по-бързо развиващи се, по-добре развиващи се.
Китай ни е явният пример.
Ами и Южна Корея също, Виетнам. Всички тези държави от Далечния Изток се справят много по-добре от България. Защо? Аз имам представа за върхушките в част от тия държави, върхушки в най-хубавия смисъл на думата: и икономически, и политически елит. Има много хора от тези страни, изброени от мен, които някога са получавали образование в България. Т.е. те тук са научили как да се мисли върху проблемите, как да се подготвя решение на проблемите, как да се прокарва политика, и там са го реализирали. А тук, в нашата мила страна, се оказва, че гласът на разума някак си е най-нежеланият глас.
Е, всички призовават към този глас, поне масово анализаторите и тези дни, обаче не стига този глас очевидно до тези, до които е предназначен, до адресатите.
Значи има похлупак, стъклен похлупак отгоре върху хората, които се опитват да мислят аналитично, критично, социално критично, да видят реалностите. Ние имаме, г-жо Събчева, един голям проблем с реализма в България. Реализмът, най-традиционната, идейна и художествена характеристика на определени съчинения литературни и други, реализмът – това, което е – това трябва да видиш. Вместо това замества се при нас принципът на реализма с принципа на някаква тотална предварително предвзета идеологизация, съвършено неуместна за тези времена. И оттук нататък държавите в нашия свят се развиват по две посоки: едните ще останат в плен на идеологизацията, извратена идеологизация, декретирани позиции и знания, т.е. не продукт на анализи и почтеност, а на нещо друго. И другите, които ще се развиват сравнително по-свободно. Не казвам, че има страна, която да няма проблем в тази насока, има, и на изток, и на запад, и на юг, и в Латинска Америка има проблеми с възприемането на света, но все пак въпросът за социалния реализъм става ключов в нашия свят.
Ще успеем ли да го превъзмогнем? Има ли индикатори в България, има ли критична маса, както се казва и е възприето да се каже.
България имаше много големи шансове, много големи шансове да не допусне такива развития тук, в страната. И не е в този разговор, но в един самостоятелен разговор сигурно и с други хора аз съм готов да отидем да разчоплим, кой бяха най-извратените решения, които бяха наложени на българското общество за тия 30 и няколко години.
Защо? Кажете някакви от тях и сега. Какво ви възпира?
Представата, че нашата Конституция е пречка за нашето развитие – това е гледната точка на идиота. Меко се изразявам, нали, има познати, близки, които тука малко ще ми се разсърдят, но това е гледната точка на идиота. Кое в Конституцията ти пречи? Коя норма си прочел и не си разбрал, и не си съгласен с нея? Няма такава. Т.е. ние имаме една война между мислещата част от нацията, тя не е много широка, факт е, или намалява, стеснява се така да се каже социално-аналитичното ядро, и другото, което е неслучайно докарано да някакво подобно състояние, да не може да направи проста връзка между два факта.
Като сме стъпили върху този философски поглед, какво ни очаква в следващите месеци, години?
За месеците не бих коментирал, конюнктурите са много динамични. За близките месеци ще кажа, че ще имитираме активно политически живот, като всъщност по същество нищо няма да се случи.
Всичко върви в имитация?
Да. Любимият ми термин за 2023-та е бутафория.
И бутосинхронисти, както действащи лица.
Да, да, много точно, г-жо Събчева.
Те метафорите вървят заедно.
Сега, има обаче и по-далечен поглед. Наистина страната, националното ни съществуване е поставено на карта, поставено под въпрос. То може да се справи, може и да не се справи. Днес вече за разлика от преди 20 или повече години, аз не се колебая да кажа, че има такъв въпрос. Защото преди 20 и няколко години щях да кажа: не, ще се оправим, имаме ресурси, имаме и хора, имаме експертен потенциал, той е много важен, имаме и някаква политическа и обществена воля да решаваме проблемите. Да де, но ситуацията е такава, че кои са проблемите, никак не е ясно. Не е ясно в България, но не е ясно и във Франция. Не е ясно във Франция, какво искат симпатичните ми „жълти жилетки“, примерно казано? Какво постигнаха? Стабилизираха ли го Макрон?
Абсолютно.
Е, за това става дума. А пък за Германия да не си отварям устата, че тя ми е стара любов. Какво постигна Германия, като си затвори атомните електроцентрали? Какъв е големият й успех? Спасили са чистата околна среда? Ама мили хора, атмосферата е единно тяло някак си от особен вид. Не може тук, в България, да поддържаш чиста природа, чист въздух, и тези неща да не се размесват с това, което идва отстрани и отвън. Да, в Еврокомисията си мисля, че ние тука, нашият континент, нашето географско имение, нали, ние тука ще поддържаме много високи стандарти. Добре, но ние не сме изолирани, в това число атмосферно не сме изолирани. Какво твърдят, че повишаването на глобалното затопляне да речем, че то може да бъде локално преодоляно? Това са несериозни работи. И оттук нататък целият въпрос е: от тези неправилни предпоставки какви още по-погрешни изводи се правят? Например, аз се занимавам много с бежанския въпрос в последните 15 години примерно казано. Аз гледах така с лека насмешка начина, по който чуждестранната, да кажем преди всичко западната политическа практика сътвори термина „климатични мигранти“, и се питам, бил съм на световен конгрес по тези въпроси, питам: добре, какво имате предвид под „климатични мигранти“? Ами там, когато, казват, така се променя природата, че той, човекът вече не може да живее и трябва да бяга. Ами викам, ако така се променя природата, това значи опустиняване, което може би имате предвид. Опустиняването съществува хиляди години, то не е нов процес и няма пряка връзка с днешната индустрия. Преди 7-8 хиляди години цяла Сахара е била хубава джунгла, с гъста, зелена растителност. Има климатични колебания, така е, но като има климатични колебания, какво следва за модерното общество? Ами взима се противодействие. Какво се прави? Ами за да не се опустинява, се поддържа напояване, копаят се дълбоки кладенци, извлича се вода от недрата на земята, и се поддържа нормален воден баланс. Да де, но това означава инвестиции, което не води до непосредствена печалба. А свръхпечалбата може да я постигнеш, като ги натовариш част от тези нещастни жители на опустинената територия на едни кораби, изкараш от едни фондове едни пари, и получаваш на човешка глава, така да се каже, някакви бонуси. Да не коментирам криминалната част на тия схеми. Защо? Защото не си си свършил работата. Друг въпрос: те, казват, демографската катастрофа и демографският възход на Африка например, тя е най-шокираща за страни, като България, и за цяла Европа. Казват: трябва да помислим за разселването на климатичните мигранти из цяла Европа. Ами, мили хора, оправете му държавата, помогнете му да си стъпи на крака, помогнете му да изгради поливно земеделие, има откъде да си извлече вода, помогнете им да направят нормална икономика, преработвателна промишленост поне. И тогава, естествено като имат преработвателна промишленост, като произвеждат храни да речем, модерни храни, шоколади. Не може да гладува една страна, която е шампион по производство на какао, не може. Може да захрани половината свят с шоколади. Да, на икономическа основа, да, на търговска основа, отворете европейските пазари за шоколадите на Средна Африка, и да видим дали ще бъдат толкова нещастни и дали ще трябва да правим концерти против глада, примерно казано, спомням си неща преди години, преди десетилетия.
Дисбалансите в европейската и световна икономика как са допуснати?
Не са дисбаланс, те са едва ли не, в някаква степен може би съзнателно допускани дисбаланси. Защото, г-жо Събчева, добре познавате банкерските практики.
Да.
Когато на борсата няма големи сътресения, сривове, скокове, банкерите викат: „Пазара е анемичен“, значи няма го движението.
Няма я динамика, от която да идват печалбите.
Е, за това става дума. Значи, този начин на регулиране, който не цели да постигне хармонично развитие но съответните икономики, на съответните държави, не цели това да постигне, а цели някакви други неща, например свръхпечалба, той трябва да бъде поотречен, той не може да бъде изцяло игнориран.
Ако го транслираме пак отново към България, това какво означава?
Това означава, че можеше да не си разрушаваме цялата индустрия, която имахме, например.
Вече е разрушихме, отсега нататък какво правим?
Ами няма друг изход, освен да се реиндустриализираме и ние. След САЩ, и ние трябва да разберем, че трябва да се реиндустриализираме.
За целта ни трябва правителство. И пак виждате ли в какви омагьосани спирали се въртим? За целта трябва правителство, правителство не може да се състави поради политически дефицит, политическият дефицит не се преодолява заради опростачването на нацията. И така можем да вървим до безкрай.
Трудно се излиза от такава почти безизходна ситуация.
Да, така е.
Тук съм съгласен.
Движим се в някаква спирала, която е много порочна и много тежка. Има ли все пак изход?
Аз съм исторически оптимист, както е известно. Така че мисля, че мога да се решат нещата. Но те не могат да се решат накуп, наведнъж и със замах…
И от магическата пръчка, както обичаме да си представяме?
… и един господар със златната тояга, с която всички да ни бие от време на време, и да ни вкара в правя път. Това не може да стане.
И да ни раздава пари?
Е, това е вече добър господар. Добрият господар раздава бакшиши.
Цоня Събчева
https://www.focus-news.net/rss.php?cat=34
Източник
