© |
Калоян Паргов, бивш председател на БСП-София, сега председател на Стратегическия институт за национални политики и идеи (СИНПИ), в интервю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“
Как се вписва в контекста на след изборната ситуация у нас геополитическата дискусия на СИНПИ – това е Стратегически институт за национални политики и идеи, а дискусията е „България, Балканите и Европа: регионални и глобални предизвикателства“. Наш гост е бившия председател на БСП-София, сега председател на стратегически институт СИНПИ Калоян Паргов. Но най-напред, г-н Паргов, защо вашата геополитическа дискусия се проведе под правилото на Чатъм Хаус?
Знаете ли, не за първи път се прави такава дискусия по правилата на Чатъм Хаус, при това има и други, които са използвали този подход. Правилото е, че се канят експерти от различни области по темата, по която се прави тази дискусия, но те остават анонимни, за да могат да в рамките на 2-2.30 часа в една засилена дискусия, в която всеки участва, т.е. няма и публика, всеки да каже това, което мисли по темата, без да се притеснява, че може да бъде репликиран, или че може да бъде дори засечен или оплют от някой, че мисли по този начин. Т.е. идеята на Чатъм Хаус е изводи, които впоследствие могат да бъдат използвани в по-подробния анализи за други цели и задачи. А целта е точно тази геополитическа снимка към този момент след парламентарните избор и на фона на това, което се случва към този момент в света, тъй като динамиката е изключително голяма. И аз благодаря на всички, които се включиха, имаше и такива, които не можаха, но следващия път, може би след няколко месеца пак ще има подобна дискусия, т.е. тя ще бъде регулярно събитие, и от което без да е ясно какво, ние ще издаваме определено материал, комюнике, с което ще информираме обществеността. Така мисля да направим и за първи път сега с тази дискусия, но тя беше много интересна и ползотворна.
Подсказвате ми въпрос: търсите ли съизмерване с Кралския институт за международни отношения в Лондон, който е една от авторитетните и влиятелни организации, носеща името именно Чатъм Хаус?
Вижте, вие повдигате тема, върху която се мисли от 20 години. От 20 години, когато за първи път имах досег с неправителствения сектор, тогава, когато бях начело на Фондация „Ресурсен център“, част от екипа, и управлявах една от програмите на тази фондация. Няма да влизам в подробности, да припомням какво и що се случило преди 20 години, но беше важна темата за България тогава, свързана със сигурността и социалния фактор и елемент. Тогава се замислих как така в държави, като САЩ, като Великобритания, Германия, Франция, има неправителствени организации, не говоря за държавни структури, които се финансират от държавния бюджет, със задача да дават идеи, да трасират пътища, политики ако щете, препоръки за определени действия по едни въпроси.
Мозъчни центрове?
Да, и когато бях и на посещение в САЩ, тогава имах среща с един подобен мозъчен център, който не е държавен, но който се финансира от правителството на САЩ точно с такива задачи. Тогава обсъждахме едно тяхно проучване „За и против война на Стария континент с Русия“, което те бяха провели сред всички европейски държави с европейските граждани. Преобладаващият отговор беше категоричен, че война на Европа с Русия не й трябва. Помня го, 2015 година, по повод първите украински събития от 2014 година. Подобни неща има и във Великобритания. Ето, както казахте, Кралският институт, защото такива организации, в които се събират изтъкнати учени, изследователи, анализатори, хора с управленски опит ако щете, които са имали, а то точно такива бяха дискутантите вчера, само това мога да кажа без да казвам имена, изтъкнати, познати от екрана и от радиата, могат да бъдат много полезни, стига разбира се и държавата да има нужда да чуе какво те мислят, и да се вслуша в това, което те мислят, защото те го правят наистина освободени от всякакви предразсъдъци на мандатност, на постове и позиции.
И сега към темата на дискусията ви вчера: „България, Балканите и Европа: регионални и глобални предизвикателства“, какви идеи обсъдихте?
От различни гледни точки, от гледна точка на опита на всеки един от участниците, от гледна точка на професионалната дипломация основното, което вълнува професионалната дипломация, е въпросът за мира и за войната – ще има ли голяма война? Защото конфликтът в Украйна е локален конфликт на този етап, т.е. е регионален, ако можем така да кажем, но за първи път такъв конфликт има световни измерения по смисъла на влиянието на този конфликт в световен мащаб, най-вече икономически, финансов и социален като отзвук. Това нещо се случва за първи път с подобен конфликт. То и затова можем да кажем от една страна, и това беше един от споровете на тази дискусия, че вече е факт голямата война, и вече е факт, и вече се намира в трета фаза според един от участниците, докато традиционната дипломация твърди, че тя престои по смисъла на историческата ретроспекция на подобни регионални локални конфликти, предшестващи Първата и Втората световна война, най-вече свързани с така наречените аншлуси, които в Германия особено през Втората световна война показват стъпките, трасиращи към това най-мрачно събитие на ХХ век, най-пагубно за човечеството.
Извинете, в скоба, кои са аншлусите сега? Може би Украйна, може би Беларус?
Молдова също стои под въпрос. Т.е. има горещи точки, които са замръзнали или видимо се замръзнали, които в следствие на това, което се случва в Украйна, могат отново да станат горещи точки, което вещае участието, тъй като едното определение за голяма война е участието на повече от две държави, които са въвлечени. И затова един от въпросите, които беше поставен като рискове и предизвикателства преди и по време на войната, е въвличането на нещо по-сериозно в тази война, именно на НАТО и на страните членки на НАТО като един от рисковете за голяма война. Разбира се, голямата война е в ход по смисъла и на това, това пък е друго, друго съждение и твърдение, тъй като в нея индиректно е въвлечено НАТО. И темата за Европа е: Европа дали има полза от това и докога Европа ще продължава да губи, и докога Европа ще бъде командвана от НАТО, дали това ще е добре за Европа и за европейските народи, тъй като ако се върнем назад, европейската идея, целта на Европейския съюз, на европейските общности беше да може да се намери формула, в която да си избегнат бъдещи конфликти, породени от големите държави в Европа – Германия и Франция, тъй като на Стария континент са се водили над 10 000 войни в последните две хилядолетия, от които последната, Втората световна, е най-смъртоносна за Европа, и най-разрушителна и за човечеството като цяло. И въпросът е, че вторият елемент беше да може Европа да бъде сравнително независима днес както от тогавашния Съветски съюз, който изгражда Източния, социалистическия блок, така и от трансатлантическия партньор – САЩ, които излязоха от Втора световна война с най-малко щети и с най-големи ползи. А най-големите разрушения и проблеми бяха в Европа – Европа беше срината от запад до изток.
Любопитно е, на дискусията двете линии, двете тенденции – коя взе превес от тях?
Разбира се, разрази се спор и го оставихме за следващия тур от тази дискусия, след няколко месеца, когато ще видим новите обстоятелства, и при новите обстоятелства ще можем да анализираме и да направим подобна геополитическа дискусия. Но интересно е да кажем няколко думи за бъдещето, тъй като възникна спор върху понятието „биполярен“ и мултиполярен свят. И стигнахме до извода, че той не може да бъде биполюсен и мултиполюсен, защото откъдето и да го погледнете, полюсите винаги са два, те не са повече. И затова „полярен“ е по-правилния термин. Като спорът беше в това, дали светът отива към двуполярен – биполярен свят така, както беше до 1989 година, разделен на западна и източна част в остро противоборство, или ще се оформи мултиполярен свят с няколко центове на власт и на сила, претендиращи за своята водеща роля.
И къде отиваме?
От една страна и двете тези имат логика, и предстои да видим. Защото ако говорим за биполярен свят – да, има белезите: виждаме в Русия, в Китай срещи, будещи в нашето съзнание идеята за бъдещо обединение в източната част на света срещу това, което се случва в западната част.
Срещу Атлантическото обединение?
Да. И според някои вече Желязната завеса се е спуснала отново, вече сме в състояние на подобно противоборство. За което пък от изследователска гледна точка привържениците на тази теория казват, че това е успешната формула за света, без значение дали говорим за Вестфалски международен ред от преди два века или за Метерниховия международен ред – на граф Метерних говоря, бившия австрийски външен министър, да поясним за нашите слушатели, или говорим за нещо по-съвременно, свързано с Обединените нации като форма на регулиране, от гледна точка на това, че има два полюса, които се балансират, и това, което изключва войната и острите сблъсъци, е страхът. Това е нещо друго, което беше изведено в тази дискусия. Защото страхът е да използваш унищожителни оръжия за масово унищожение, така наречените ОМО съкратено, страхът от това да стигнеш до масово разрушение. И страхът е този, който е възпиращ към момента. Въпросът е, дали този страх ще продължи да бъде възпиращ като нормално човешко чувство, което пък на индивидуална основа страхът е този, който ни кара да се предпазваме самите като индивиди от определени саморазрушителни действия,. Въпросът е да не изпадне света в амок и този страх да бъде преодолян, защото тогава ще стане страшно. Ето това е един от рисковете, нещо, което сме наблюдавали и в Студената война на това противопоставяне, когато светът беше на няколко пъти на ръба на ядрена война в различните видове кризи, които възникнаха.
Близо ли сме до този ръб?
По-скоро има заплахи от двете страни и заплахи от използване, стигане до края. Но това можем да кажем, че напомня на т.нар. detent, или възпиране, познато от Студената война като инструмент в международната политика. Но ако се върнем на мултиполярността, това е другата теория, въпреки че Русия и Китай, и други държави, и Индия, и Бразилия, виждаме и Иран, и Саудитска Арабия, и ЮАР си говорят и се опитват да направят някакво икономическо обединение въз основа на дедоларизацията – ето още един нов термин от дискусията вкарвам, който върви в момента, т.е. …
Изкарването на новите валути?
Да. Идва ли краят на долара, и на доларовата епоха като доминация.
И задава ли се юана, например?
И задава ли се нова валута или валути, които да го конкурират. Това предстои да видим. Но има и нещо друго, което искам да кажа, и което беше изказано от един от участниците, от анализаторите в дискусията, че ако мирът е постоянният блян на народите хилядолетия наред, постигането на мир и на баланс, войната е майката на всички реалности. И следователно всичко това, което говорим и с вас в момента, и което преразказвам от вчерашната дискусия, би могло да се да бъде някаква хипотеза или фантастична прогноза, че ни се струва. Защото истината е, че реалността такава, каквато е, ще я направи войната и нейният край ще ни покаже, каква ще бъде тя: дали биполярна с два блока на противопоставяне, каквото сме наблюдавали преди 30 години, до 1989 година, или мултиполярна с центове на власт. Разбира се, има една друга интересна тема, в която вече вкарваме „сблъсъка на цивилизациите“ от Самюъл Хънтингтън, популярна теория, която е свързана с това, че сблъсъкът ще бъде по културните разломи и различия в оформянето на мултиполярен свят с различни центрове, които са оформят около държави, които се наричат „ядра“, с белези на велики държави.
Кои са тези държави?
Те могат да бъдат и културно, и религиозно притегателни за определена част от света.
Центрове?
Центрове. Значи говорим за европейска цивилизация с център САЩ-Европа. Европа я разглеждаме като географско и като политическо понятие в рамките на Европейския съюз. Православна цивилизация с център Русия. И тук вече разломът минава и по Балканите и Черно море, където имаме православие, което принадлежи към европейската цивилизация, по смисъла на политическата ориентация. Разбира се, китайска цивилизация, индийска цивилизация по смисъла това, че това са две държави, които притежават белези на велики сили, те имат и икономики, и многолюдно население, имат и армии, имат и ядрен арсенал, и могат да бъдат и културен, и религиозен притегателен център за определени общност или общества и държави, които са близки до тях. Претенции за африканска цивилизация към момента нямаме, може би поради разпокъсаността и проблемите на африканския континент. Латиноамериканска обаче има със спор Бразилия-Аржентина. По-интересно е какво става в Близки Изток с т.нар. „ислямска цивилизация“ и претенциите там, защото от една страна можем да говорим за Иран, но пък на религиозна основа тя се разминава с останалите държави предвид разделянето на сунити и шиити. Индонезия, която е във военно отношение доста напреднала. Турция особено в ерата на Ердоган.
И която ще продължи независимо очакванията на изборите, тя ще продължи.
Предвид очакванията на изборите.
Прогнозите са такива.
Тъй като политиката на Ердоган в последните 20 години точно зави в тази посока: от тази кемалистка държава, създадена преди началото и преди повече от век, тя в момента наистина по смисъла на тази политика, която Ердоган прави, тя се обърна точно към своите събратя…
Да бъде центърът на исляма.
… с претенция да има водеща роля и загърби тази светска част и този светски път. Малко се отклонихме в Хънтингтън, но културните разломи и културните различия също не са за пренебрегване. Това е една от тезите на тази дискусия, която вчера беше лансирана, тъй като Украйна е точно такъв разлом: Западна и Източна Украйна – там имаме и православие, имаме и католицизъм, имаме и влияние от Запада върху едната част, западната част, но и силно влияние от Русия върху източната част, върху тази част на Украйна, където виждате, точно върви разломът на разделение.
Украйна се явява символ на тази теза: разделение и сблъсък на цивилизациите.
Можем да говорим за войната и през призмата на идеологиите. Това пък е друга тема, която се повдигна от друг участник, която наистина е много интересна, защото в този деидеологизиран свят, в който вървим, една от последиците като прогноза от войната е реидеологизирането му, тъй като очевидно това е и проблемът и на днешните политици, без значение в коя част на Европа са. Гледа се много прагматично, много консуматорски, много мандатно, но липсва идеята. И след това ще дам и още една гледна точка, която вече ще завърши и ще даде цялостна представа за тази дискусия: гледната точка на либералната теория, която обяснява този сблъсък като сблъсък на добрата демокрация с лошите автократични режими: Русия, Китай и други такива.
Северна Корея.
Да, Северна Корея, Иран. От консервативна гледна точка войната е по-скоро битка на цивилизации, на сблъсък на култури и разбирания, сблъсък на фили и на фоби. Между другото и двете гледни точки са интересни, защото първата звучи малко по-пропагандно, за добрите и за лошите, докато втората е малко по, как да кажа, звучи по-бомбастично: цивилизации, сблъсък и т.н. Разбира се, има и една трета гледна точка, това е от гледна точка на капитализма като устройство, тя е свързана с регионалните войни, подкрепящи капиталистическите общества и подкрепящи т.нар. „свръхнорми на печалби“, които пък водят до т.нар. „неравенства“ в света, които са честа тема, в последното десетилетие. Особено като тема, която дори в САЩ е тема на дебат. Виждаме го винаги в президентските сблъсъци, особено изразено е при Бърни Сандерс, който набира скорост, но не успява да завърши в президентския сблъсък, някъде го спират и по средата на кампанията отпада. Но от гледна точка на технологиите също може да се обясни, на парите, за този сблъсък, тъй като по-елементарният, по-финансовият аспект е: кой ще владее паричната маса в света, кой ще владее процесите в и с нея. Това също има логика като разсъждение.
Да, и то доста вярна.
Но то е свързано и с икономиките и най-вече с развитието на технологиите. Беше даден много интересен пример и с това ще завърша, тъй като много неща могат да бъдат казани, но се опитвам в кратце да кажа основните тези. За индивидуализма на запад и за колективизма на изток през призмата на психологията – ето друга гледна точка. Защото западните общества, част от които сме и ние – и мисля, че ще се съгласите – като че ли в последните 30 години всички растем като ярки индивидуалисти, без да се интересуваме за общото и за колективното като цяло и като задача, и като наш принос. Ние сме си ние, някои са успели, други не са успели. Едни са се развили, други – донякъде или не са се развили. Но индивидуализмът в западните общества, в европейските общества и колективизмът или колективното в източните, където всички са подчинени на общата идея. Връзвам го с идеологиите, защото познавачите на китайската политика споделиха – че в Китай има опит и много силно се работи върху идеологията. Т.е. каква е идеята на китайската държава, къде иска да стигне, идеята за обществото и т.н. Те са си древна държава и имат традиции в тази посока, пък и не им липсват и достатъчно мислители. Русия, която преди войната приличаше малко на западен тип държава, макар и с друга форма на управление, недемократична, също беше силно реидеологизирана в последните 30 години, предвид събитията, които се случиха. И сега виждате, че Путин започна…
Реидеологизация?
Да, да, деидеологизирана, сега е реидеологизирана.
Реидеологизирана.
Като първите му опити не мога да кажа, че са толкова сполучливи, но те са направени ад хок, на фона на принудата от войната и от това да обясниш кои сме ние и защо се бием, и защо правим тази война, на фона на нашите противници. Такова нещо, между другото, ще започне като процес и вече започна и в Европа. Виждате, че дори в една партия като БСП ние нон стоп си говорим за идеологията, която ни липсва.
И която я няма.
И която е част от причините за състоянието сега. Давам го на микроравнище като пример, но го има и в другите държави, в другите на запад от нас я има тази тема. Започва и в САЩ този процес, и то много отчетливо.
В навечерието на изборите?
Да, предвид това, което се случва. Т.е. на кратко – това бяха едни от най-важните неща в дискусията на СИНПИ. Със сигурност изпускам и други детайли, но в рамките на това предаване едва ли ще можем да споделим всичко.
Не мога да не ви попитам – България къде е в тези процеси, ние вписваме ли се по някакъв начин в тях или ние сме като някакъв остров, изолирани, вгледани в пъпа на своите проблеми, за които не можем да намерим решение именно защото се откъсваме от контекста на световните процеси?
Първо, преди 25 години ориентацията на България стана факт, т.е. тя е евроатлантическа. Друг е въпросът, какво тази ориентация ни носи, какво ни носи присъствието в тази част от света и доколко ние се възползваме.
И как я разбираме.
И как я разбираме. Защото то е въпрос и на манталитет – говорим пак за културата и културните различия. Но по отношение на България в момента попадаме, както се изразиха някои от участниците, в един много интересен период, а той е период на затягане на менгемето. Т.е. няма място за шикалкавене или място за балансирана позиция – и така, и така, „Да, ние сме членове, но все пак“, тъй като нашите партньори ще изискват от нас дисциплина и подчинение, което пък от своя страна допълнително ще нагнети и без това крехкия политически мир и напрежение в обществото ни. Защото изборите са поредното доказателство за поляризацията на обществото и разделението в него. Т.е. самите гласоподаватели, макар и малцинство, защото мнозинството отказват да гласуват и да участват в избора – 60% и отгоре, бяха помежду си разделени и блокираха възможността някой да има категорично предимство, за да може да каже „Аз съм и поемам тази отговорност предвид този вот“. Т.е. този вот, така излъчен – говоря в рамките на първите четири партии, показа, че обществото е разделено и то взаимно се блокира, да не даде възможност на някой да има предимство. Едните тръгнаха да се борят срещу… „Възраждане“, други – срещу евроатлантическата посока, твърдата, „йес-менска“ политика и т.н. Така че в момента ни предстои период на затягане на коланите. Друг е въпросът, дали ще може да има редовно правителство. Вече малко навлизаме и в злободневната политическа тематика, която ни владее от 2 април всички – дали ще може да има редовно правителство и да има такъв проектокабинет, който хем да отговори на очакванията на гражданите, включително и негласуващите, предвид темите, които стоят пред тях, хем да отговори на интересите на партньорите на тази общност, от която ние сме част, евроатлантическа по смисъла на тази ориентация и на това членство. Така че предстои да видим, какво ще се случи в следващите месеци. Затова казвам, че това е дискусия с продължение, защото динамиката е голяма и това е просто една снимка, моментна, към този момент, на ситуацията.
Вие днес идвате за това интервю от конференция за младите хора. Като погледнете геостратегически – това, разбира се, е съвсем друга страна на монетата, но как младите хора като бъдещето на планетата осъзнават това, което се случва в света? Как те виждат своите перспективи, как виждат себе си най-напред днес? Къде се откриват?
Имаше едно социологическо изследване на известна агенция – няма да я казвам, за да не правим реклама, което ясно показа различни тенденции в мисленето на младите хора. То е правено сред тях и те казват: проблемът е ниското заплащане, проблемът е, че работодателите не са коректни към нас, проблемът е, че не мога да си намеря работа или проблемът е, че няма кой да ми помогне, нямам връзки да си намеря работа, нивото на образование не ме подготвя така, че да съм конкурентоспособен, и това е гледната точка на младите. Сега аз искам да обогатя тази дискусия с още едно изследване, което е старо вече, но тенденциите са все още валидни. Преди седем-осем години един лондонски подобен център като Кралския институт беше инициирал общоевропейско изследване по отношение на младите хора и техните приоритети. На запад приоритетите са образование, здраве, възможности за свободно време с приятели, рекреация, работа, доходи и политиката е в първите пет за западните младежи, т.е. колкото повече на запад отивате, толкова повече това са интересите. Колкото отиваме повече на изток, в нашите ширини особено, политиката отива на 15-то място. Политиката и заниманието с политика, или по-скоро интересуването от политика, разбирането на политика като възможност да променяш съдбата си и да променяш неща, които не ти харесват. Колкото повече на запад си, младите хора – в топ 5, това им е приоритет, да разбират, да се интересуват, да влияят с гласуването си, да задължават и да контролират. Виждате какво се случва във Франция с една пенсионна реформа, пък с нашата пенсионна реформа, както виждате, един протест няма. Само Пенсионерският съюз, и то въпреки че са 2 милиона пенсионери, излизат по 30, 40, 50 души и така е било винаги. Колкото повече на изток отиваме, младежите не се интересуват от политика.
Защо?
Ами знаете ли, такова нещо забелязах и в Русия. 2018 г. бях наблюдател на изборите за президент и едно от нещата, за които там се поинтересувах, е какво правят младите хора, включват ли се активно. И това, което ми казаха и беше констатирано, е, че младите хора, колкото повече на изток, включително и в Русия, не се интересуват така живо и активно от политика, камо ли да участват, т.е. дезинтересирани са. Гледат на държавата, в която се намират, като на територия, като на една възможност, в която ако не успеят да реализират – така е и в България, нали – си грабват шапката и багажа и отиват някъде другаде, в друга територия, където ще може да им се удовлетвори това, което търсят и което очакват. Казвам го, защото причина за икономическата миграция, която се случва и която наблюдаваме в последните 30 години, очевидно, особено сред младите хора е потвърждение. Повечето млади хора, които завършват в чужди университети, се опитват на място да се реализират, използвайки нивото на образование, връзките и контактите. Една част може би се завръщат, но не чак толкова много, колкото ни се иска. За пример сега ще дам Китай. В Китай всяка година завършват 6 милиона висшисти, всяка година – 6 милиона. От тези 6 милиона 1% да са вундеркинди или хора с мислене, хора, склонни към наука, изследвания, технологии, в смисъл, хора, които наистина творят, това е 1% от тия 6 милиона – можете сами да сметнете, колко са. Това е голям потенциал. В това отношение и Европейският съюз, и САЩ изостават, защото статистиката показва за Китай, че ако преди 20 години на всеки 10 китайци, които са завършили в чужди университети, примерно западни, са се връщали 1-2 в Китай, другите са оставали на място, в момента на всеки 10 – 9 се връщат.
Т.е. виждат перспективите?
Т.е. виждат перспективи. Което означава, че и държавата, която знаете все пак, че е коренно различен строй и няма нищо общо със западния тип демокрация, очевидно е – държавата осигурява условия: работни места, възможности, пък и те са близко до семейството си. Едно е да живееш в чужда държава и да се реализираш – не е лесно. Този, който е пробвал, знае, че не е лесно и не става даром, просто ей така. Друго е да си у дома, където и стените помагат. Това исках да споделя от тази дискусия. Студентите имаха претенции за общежитие, за условия, за ниво на образование и обучение, за качеството на т.н. човешки материал, това което излиза от средното образование. Не може да има висше, без качествено средно. Трябва да има материал, който да се моделира във висшето образование. Трябва да има фундаментални, базисни умения по различни дисциплини, над които да се надгражда вече във висшето образование. Оказа се че големия проблем и той е проблем не само в България, имах възможността да говоря с някои приятели и преподаватели в американски и различни университети, ще ги цитирам – функционалната неграмотност е един от най-големите проблеми и заплахи за сигурността на една държава.
Да, така е.
Функционалната неграмотност. Нещо, което беше констатирано и на днешния форум. Това е проблем, който стартира преди 20-25 години с промените в образователните системи, които очевидно се оказват неудачни. Между другото в Русия също имаше такива промени в последните трийсет години, а сега виждате, че Путин отново ад хок, както реидеологизацията, която се опитва да направи на фона на войната предвид обстоятелствата, се опитва да направи реформа и в образователната система, връщайки стари порядки от съветски тип. Казвам го просто като пример. Този проблем очевидно е глобален. Не е само на България, не е само на една или две държави, той е глобален като образователни системи, които какво произвеждат като човешки потенциал? Говорейки с работодатели от различен тип виждаме, че те ежедневно се оплакват от качеството на човешкия материал.
Да. Липса на квалификация…
… и на знания, умения, задълбоченост, които да получиш като основа и които да надградиш в професията си, която си избрал.
Да разбирам, че проблемите на младите у нас са фокусирани у нас по-скоро към бита, отколкото към перспективите на света?
Да. Темата беше за младежката заетост и младите и икономиката. Затова темата за грамотността беше намесена, темата за условията при които се подготвят кадрите в университета, темата за средното образование и това, какви са резултатите и от матурите, ако щете… Има неща, които са много тревожни като оценки от матурите през последните две-три години.
Масовото навлизане на двойките, като оценки.
Да, което очевидно, че, пак казвам, това е пряка заплаха за националната сигурност. Ако ти нямаш кадри и потенциал…
…няма на кого да разчиташ…
Една държава сама се обезоръжава, като тук не говорим само за армия.
Ето тук стигаме до болните теми в България от последните няколко дни – резултатите от изборите и перспективите за правителство?
Ами вижте и в института имахме тази седмица една среща, която беше на чисто политологичното и социологическо звено на института, в което обсъдихме резултатите от тези избори и мога да кажа някои от изводите и наблюденията, които сме имали, предвид и социологията и екзитполовете, които излязоха подробно и със своите извадки. Те са сходни, не са много различни, ако ги наблюдаваме като тенденции. Първо: поляризацията в обществото е налице. Това взаимно блокиране, в което избирателя казва: „Няма само ти да имаш предимство. Ти си спорен, има и други.“ Т.е. необходимо е търсене на диалог между избраните политически сили. Защото по този начин демокрацията дава възможност на избирателя естествено да блокира една или друга линия на политика, заявена от едни или други политически сили. Другото, което можем да кажем е, че ниската избирателна активност продължава като тенденция и това също е заплаха за устоите на политическата система такава, каквато я познаваме. Едва ли темата със задължителното гласуване, принудително…
…няма да реши нещата…
Да, няма да реши, защото нищо принудително не носи нищо добро. Познато ни е от близкото и от по-далечно минало. Друг извод, който можем да направим, е, че беше разбита тезата, че партия „Възраждане“ като националистическа партия има таван 10-11%, както предишните, подобни на нея. Т.е. тя отново порасна. Ако трябва да изследваме този растеж при тях, той се дължи на някои фактори и влияния вследствие на случващото се в света. Какво имам предвид. Ако погледнем един разрез на гласувалите за “Възраждане“, там имаме – те обират вота сред по-образования електорат, което е изненада. И малко в дълбочина, ако се заровим, ще видим, че дори и в САЩ има привърженици на партията и риториката й и те са сред образован слой от населението, не просто работници, които работят някъде, а образован слой от населението. Даже един от социолозите цитира Ориндж каунти – това все пак е един богат район. Обяснението беше, че това не са просто симпатии към тази партия, а несъгласие с типа демокрация, който се упражнява в момента. Т.е. те самите изразяват този тип несъгласие и затова гласуват за „Възраждане“. Несъгласието с това, което се случва и виждат в тази партия възможната спирачка за по-нататъшно влошаване на демокрацията.
Т.е. имаме избиратели, които търсят преформулиране на демокрацията?
Да или подкрепа за преднина на някой, който ни води в посока, която на нас ни се струва опасна. Говоря за първите две партии. Това даде възможност на „Възраждане“ да порасне и между другото те печелят масово в този вот, което е изненадващо. Разбира се, ИТН е изненада, но е феномен. Досега няма партия, която да е отпаднала от парламента и да се е върнала отново. По отношение на БСП може би има едно плато, в което партията е застинала. Дали си плюс 20-30 или минус 5-6 – това е платото в което е застинала. Дали е спиране на застоя или временно затишие, предстои да видим – има различни гледни точки и трактовки. Проблемът при БСП, ако трябва да влезем в разрезите, е, че девет области са без депутат, а в селата БСП е четвърта политическа сила. Преди беше първа или най-малкото втора политическа сила. Трета сила сред пенсионерите. Не случайно уж БСП беше партията на пенсионерите, уж беше първа винаги там, а сега е трета. Това са сигнални червени лампи, които трябва да светкат на националното ръководство на партията. Това си е тема за вътрешен анализ.
Вие му поискахте оставката на националното ръководство…
Тази тема с оставките се изтърка. Тези тенденции, които споменах са сигнална лампа, която свети не в червено, а вече не знам в какво трябва да светне, че тук трябва вече много сериозно да се мисли и работи. Като че ли честите избори не дават възможност и спокойствие да се мисли и да се предприемат някакви действа, просто си от рубеж на рубеж – от избори на избори. Тъкмо свършат едните и другите започнат да чукат на вратата, което също е обективна причина да се помисли по-сериозно и задълбочено и да се предприемат някакви действия. Очевидно, че субекти като „Левицата“ са поредния опит някой да успее на гърба на БСП да направи нещо, претендирайки, че може да го направи по-добре и не успява. Може би само Първанов един път успя преди 7-8 години, успя и влезе в парламента със своята формация АБВ, след като се отцепи. Това пък ясно показва, че „Левицата“ сбърка своята стратегия. Тяхната стратегия трябваше да бъде насочена към тези 700 000 души, които спряха да гласуват след 2017 година за БСП. Тогава последно гласуваха 955 000. „Левицата“ не трябваше да гледа, какво може да се вземе от БСП. Това беше грешна стратегия. Това си е техен проблем. Както се казва, аз моя избор съм го направил, без значение моето отношение с ръководството. По отношение на ГЕРБ, уникалното е, че тази партия успява да се задържи и пак е парва. Въпреки всичките премеждия, през които мина. Можем да кажем, че тя вече е системна партия. Тя не е само партия на управлението, родила се да управлява. Тя преживя различни ситуации, макар и кратки до този момент, ще видим дали така ще продължи и в бъдеще, ако им се наложи да изпаднат в по-дълга опозиция или по-дълга изолация от сегашната, но успя да оцелее. Това е достойно и за изследване и рядко се случва извън социалистическата партия до момента, макар и в този си вид. ПП и ДБ като носители на либерланата линия, която и ГЕРБ прегърна, за да може да ги конкурира, не успяха да достигнат нови върхове. Това означава, че думата промяна, някак си се изтърка и не носи това доверие, може би предвид и този краткосрочен воаяж с коалиционния кабинет от 2021 година. Можем да продължим и още, но това накратко са част от изводите, които си правим с политологичното и социологичното звено в института. По отношение на това, какво е геополитическото разделение в чисто партийния ни живот, кое е стабилно и кое засега ни изглежда нестабилно – от всички тези партии има три, които ни изглеждат стабилни. ГЕРБ я споменахме, въпреки премеждията, чегъртани, арестуван и… пак първи. ДПС, които се явяват някакъв естествен модулатор в политическия живот. И „Възраждане“, които показват устойчивост и растеж, въпреки това, че не са в крак с модерната тенденция, както останалите партии. Разбира се,и БСП прави изключение. Но не можем да кажем, че БСП е към стабилните. Да, тя съществува, тя е в парламента, но не е в този вид, в който сме свикнали да я виждаме. Тя е с намаляващо влияние и функция. Същото можем да кажем за ПП и ДБ, които са стихийно-конюктурни. За да можем да кажем, че са стабилни, трябва да минат през още два или три избора от различен тип, в който те да се утвърдят в този си вид и да могат да оцелеят и да се разбират без да се скарат.
Което е малко вероятно също.
За другите партии няма какво да говорим. Истината е, че по отношение на бъдещо редовно правителство, има четири фактора, които влияят да се случи такова правителство. На първо място е международния фактор. Приемете го и войната и заплахата, дори и персонално държави можем да впишем в този фактор – разбира се, нашите партньори от САЩ и тяхното желание да има една евроатлантическа коалиция, която да подкрепят. Затова и темата, дали ще има правителство, защитава по-скоро българските интереси или гони българските интереси, а не нечии други виждания е тема, която ще наблюдават всички в момента при подхода и начина на сформиране на правителство. Това е първият фактор – международния фактор, който ще се опита да направи една спойка и да сглоби правителство. Разбира се, вторият фактор е много по-интересен – желанието на партиите да покажат, че могат, защото на техния фон президентската институция ги укорява в неспособността им и потентността да сглобят нещо. На фона на продължаващите служебни кабинети, все пак, обидно е някак си. Това също е стимул да не береш повече срам и да не бъдеш упрекван в това. А третото, това е разпределението в държавата на…как да го кажа така, че да не прозвучи много грубо и вулгарно…
…на ресурсите?
… на ресурсите в държавата. Очевидно е, че партиите не могат да преглътнат стоейки в парламента, карайки се и бивани най-оплюти техните представители от обществото, че служебните кабинети успяват в тази си част. Това също е стимул – да се вземе властта от ръцете на президента. Разбира се, при международния фактор също се забелязва склонност да върне президента там, където му е мястото – в президентската институция и да му отнеме тези конституционни правомощия да управлява по смисъла на невъзможността да има редовно правителство толкова време. Това също не е за пренебрегване като нюанс към факторите, които влияят върху такова правителство. И накрая идва Планът за възстановяване и устойчивост. Както се казва: „Търсете парите и пътя на парите.“. Дванайсет милиарда са, които трябва да се разпределят и да се усвоят и те да бъдат мултипликатор за икономиката, а не както в последните десет години.
За лични сметки…
А това е друга тема, защото мултипликаторът в икономиката е много важен. Т.е. да вложиш един лев, който да има влияние за още три. Това вече е изкуство. Прогнозата, която можем да направим от СИНПИ е, че има всички фактори, които са налице да има редовно правителство. Въпроса е, как политическите партии ще отиграят този път дадената им поредна им възможност.
Вашата прогноза каква е? Как ще я отиграят?
Надявам се да се прояви разум. Надявам се в основата на такова правителство да бъде взет предвид не само международния фактор, а интереса на българските граждани, свързани с икономическите, социалните проблеми. Това, което наблюдаваме, е, че се задава рецесия. Наблюдава се близък до нулата икономически растеж. Това са все тревожни показатели. Инфлацията, както виждаме…
…расте…
…не е затихнала, а ние се надяваме някак си от само себе си да спихне. Истината е, че ние не влияем върху тези процеси, те са привнесени отвън, но и ние можем да допринесем да ги увеличим или да ги удържим.
А ние засега ги удвояваме.
Да. В държавата очевидно няма пари, няма бюджет и не случайно това е тема, която се поставя, т.е. все въпроси, които са важни. Да, сигурно еврозоната и Шенген са важни въпроси от международен характер, но е по-важно това, което е свързано с обикновения човек.
Цоня Събчева
https://www.focus-news.net/rss.php?cat=34
Източник
