КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 9 АПРИЛ

Пол Макартни обявява официално разпадането на легендарната група “Бийтълс”. Групата е основана в Ливърпул, Англия, в края на 50-те години в състав: Джон Ленън – вокал, китара, устна хармоника, клавишни, Пол Маккартни – вокал, китара, клавишни, Джордж Харисън – китара, вокал, ситар, Ринго Стар – ударни, вокал, Стю Сътклиф – бас (до 1961 г.), Пит Бест – ударни (до 1962 г.). Още през 1955 г. Дж. Ленън създава скифл-групата „Куоримен“, към която се присъединява Пол Маккартни, а през 1958 и Дж. Харисън. Сменят названията на групата на „Johny and the Moondogs“, „Long John and the Silver Beatles“. Свирят в ливърпулските клубове „Казбах“ и „Кавърн“, правят турне в Шотландия. През август 1960 г., вече под името „Бийтълс“, заминават да свирят в Хамбург, Германия. Следващата година осъществяват и първите си записи в Германия, самостоятелно и като съпровод на Тони Шеридън. След завръщането си в Англия започват работа с Брайън Ъпстейн – мениджър на групата до 1967 г. През 1962 г. Бест е заменен с Р. Стар. „Бийтълс“ започват издаване на плочи с „Парлофон“. Периодът от 1963 до 1966 г. е известен като „битълсмания“. Последният концерт на групата е през 1966 г. в Сан Франциско. През 1968 г. създават собствена компания „Епъл“. След разпадането всеки поема по собствен творчески път. Жанрово музиката на „Бийтълс“ търпи развитие: от скифл и рокендрол-подражанията, през бийт-музиката до по-твърдия рок и баладата, с влияния на места на английския фолклор. Албуми в Англия до 1970 г. са: „Please, Please Me“ (1963 г.), „White the Beatles“ (1963 г.), „A Hard Day’s Night“ (1964 г.), „Beatles for Sale“ (1964 г.), „Help“ (1965 г.), „Rubber Soul“ (1965 г.), „Revolver“ (1966 г.), „A Collection of Beatles’ Oldies“ (1966 г.), „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“ (1967 г.), „The Beatles“ (1968 г., известен като „Белият албум“), „Yellow Submarine“ (1968 г.), „Abbey Road“ (1969 г.), „Let it Be“ (1970 г.). Други албуми: „Live At The BBC“ (1994 г.), „Anthology I” (1995 г.), „Anthology II“ (1996 г.), „Anthology III“ (1996 г.), „CD Singles Collection“ (1999 г.); „1962 Live At The Star Club in Hamburg“ (2000 г.), „The Beatles 1” (2001 г.).

Осъществен е британският тестов полет на самолета “Конкорд”. Полетът е с продължение 22 минути. Самолетът излита от тестовата писта във Филтън (близо до Бристол) и каца на RAF Fairford in Gloucestershire. Месец по-рано, на 2 март, е извършен френският тест. Самолетът излита от Тулуза и остава във въздуха 27 минути.

“Конкорд” е френско-английски свръхзвуков пътнически самолет. През 1962 г. Франция и Великобритания подписват договор за съвместна разработка на свръхзвуков пътнически самолет. Името си самолетът получава от ген. дьо Гол, който при преговори често използва думата „конкорд“ (съгласие). Англичаните приемат наименованието. “Конкорд” е използван от авиокомпаниите British Airways и Air France от 21 януари 1976 г. до 24 октомври 2003 г., като последния полет е на 26 ноември 2003 г. На 10 април 2003 г. British Airways и Air France едновременно обявяват, че ще прекратят полетите на “Конкорд”. Като причина те посочват нерентабилност на самолета поради по-ниския брой пътници след катастрофата от 2000 г., намаляването на пътниците след атаките на Световния търговски център през 2001 г., както и повишените цени за поддръжка.

Осъществява се първия полет на Боинг 737. Първия модел на този самолет е Боинг 737-100. Първата поръчка за него е дадена на 15 февруари 1965 г. Самолетът е демонстриран на 17 януари 1967 г. Три месеца по-късно (9 април 1967 г.) е осъществен първият полет с него. Сертификат получава на 15 декември 1967 г. Първата доставка на самолета е на 28 декември 1967 г., а е в експлоатация от 10 февруари 1968 г. в компанията Луфтханза. Последната доставка е на 26 юли 1973 г. за НАСА.

Боинг-737 е самолет за полети от по-къси до средни дистанции, конструиран от американската компания Боинг. Летателният апарат има няколко модела.

Завършва официалното посещение на президента на Йеменската арабска република Абдала ас Салал в България. Визитата започва на 4 април. На 8 април е подписан договор за дружба и сътрудничество между двете страни, както и културна спогодба.

Дипломатическите отношения с Йеменската арабска република (Северен Йемен) са установени на 12 октомври 1962 г., а с Народна демократична република Йемен (Южен Йемен) – веднага след обявяването на независимостта й на 10 декември 1967 г. На 22 май 1990 г. Северен и Южен Йемен се обединяват в Република Йемен.

Уинстън Чърчил става първият чужденец, получил званието почетен гражданин на САЩ. Той е английски общественик, политик, държавник, лидер на Консервативната партия.

Уинстън Чърчил е роден на 30 ноември 1874 г. Образование получава в елитарното училище Хароу и военно кавалерийско училище. След това служи в Индия и участва в потушаване на въстание по северозападните й граници. Участва и във военните действия против Судан, след които тази страна става английско владение. По време на Англо-бурската война 1899-1902 г. Чърчил е военен кореспондент в Южна Африка. През 1900 г. е избран в Парламента като депутат от Консервативната партия. По конюнктурни съображения, обаче преминава в Либералната партия. Той оглавява много министерства – на колониите, на търговията, на вътрешните работи. Чърчил е един от организаторите на Дарданелската операция, чийто провал го принуждава да подаде оставка. През 1917-1918 г. отново е министър на военните доставки в кабинета на Д. Лойд Джордж, след което е военен министър и министър на авиацията. В началото на 20-те години Чърчил се връща в Консервативната партия и става депутат в Парламента. Като министър на финансите в кабинета на С. Болдуин взема активно участие във въвеждането златен стандарт за английската лира. През 30-те години се обявява против външната политика на кабинета на С. Болдуин – Н. Чембърлейн. Чърчил смята, че тази политика е крайно рискована и вредна за Великобритания, човечеството и световната демокрация. След намесата на Великобритания във Втората световна война е назначен за военноморски министър в правителството на Н. Чембърлейн. През май 1940 г. той е министър-председател на коалиционно правителство. Чърчил организира и ръководи преустройството на целия живот в Англия и сплотява силите на народа за борба срещу Германия, нейните съюзници и настъплението на фашизма. След 22 юни 1941 г. е инициатор за създаване на съюз на всички антифашистки сили за борба срещу Германия. Заедно с президента Рузвелт Чърчил сключва договор със СССР за съвместна борба срещу фашизма. По негова идея се сключва договорът “заем-наем” и съюзниците оказват материална помощ на Съветския съюз по време на цялата война. Участвува в Техеранската, Кримската и Потсдамската конференции, които определят следвоенното устройство на света и предоставят Източна Европа на Съветския съюз. Тази политика на Чърчил довежда до установяването на тоталитарни режими в източноевропейските страни. Издигната е “желязна завеса” по границите на източноевропейските страни и английският политик призовава за създаване на военно-политически съюз на САЩ, Великобритания и западноевропейските страни за защита на демокрацията от тоталното настъпление на комунизъм. Така се поставя началото на “студената война”. В периода 1951-1955 г. Чърчил е отново министър-председател, но поради пределна възраст излиза в оставка и се оттегля от активна политическа дейност. Чърчил умира на 24 януари 1965 г. в Лондон.

Умира Борис Харалампиев Георгиев – български художник. Той странства по света и живее продължително като отшелник в Швейцарските Алпи, където създава първите си картини: „Ave Natura“ (1914 г.), „Зима“ (1914 г.), „Скитникът и неговата сестра“ (1919 г.) и др. През 1920 г. се установява в Рим и рисува сборните семейни портрети „Села ди Сан Джироламо“ (1924 г.), „Троен портрет“ (1924 г.), портрети на кардинал Мели дел Вал (1927 г.), на писателя Дж. Пагини, на майка си – „Oh donna, Santa Madremia!“ (1924 г.), и др. В тях възкресява някои от принципите на Италианския ренесанс. Рисува портретите на Рабиндранат Тагор (1926 г., в 3 варианта), на Алберт Айнщайн (1928 г.) и Махатма Ганди (1932 г.). Първата през 1922 г. и втората през 1928 г. самостоятелни изложби на Георгиев в България са съставени предимно от портрети на български творци – Т. Траянов (1922 г., в 2 варианта), Мара Белчева (1922 г.), д-р Е. Владигерова (1928 г.), Владимир Димитров-Майстора („Земетръс“, 1928 г.), Роза Попова (1928 г.), Л. Стоянов (1928 г.), както и картините „Странстващият пастир“ (1922 г.), „Вечният път“ („Човекът сред природата“, 1925 г.) и др. В периода 1931-1936 г. той е в Индия, където създава серия портрети, фигурални композиции със сюжети от живота на париите и от индийския фолклор. От 1952 до 1956 г. живее в Бразилия. Последната му изложба е в Рим през 1961 г. Георгиев е лауреат на наградата „Короната на Италия“ за цялостна творческа дейност през 1937 г.

Роден е Георги Минчев – български рокизпълнител, китарист и композитор. Той завършва ВИИ “Карл Маркс” и IAD – Брюксел, кинорежисура. В годините 1980-1982 г. Минчев води радиопредаването “Песни на седмицата” , а през 1982-1984 г. телевизионното предаване “Едно от пет” и Младежкия конкурс за забавни песни от 1980 г. В дует с Б. Киров пее от началото на 60-те години. Заедно с “Бъндараците” Минчев е един от основоположниците на българската рокмузика. Той работи с “Щурците” и “Сребърните гривни”. Представя се и на фестивали на забавната музика в чужбина. В края на 70-те и през 80-те години възвръща своята популярност с песни в стил рокендрол. Има издадена малка плоча от фирмата “CBS” в Белгия. След 1989 г. записва песни с формация “Стари муцуни”. Заедно с П. Гюзелев създава групата “Стари муцуни”. Минчев участва във фестивалите “Златен Орфей”, в Сочи и в Карлови Вари. Автор е на два албума: “Български рок” (1987 г.) и “Рокендрол ветерани” (1989 г.). Той има много самостоятелни концерти в България. Георги Минчев умира на 18 февруари 2001 г. През 2001 г. получава посмъртна награда на “Българския топ 50” за цялостно творчество.

Роден е Джан-Мария Волонте – италиански актьор, прочут изпълнител в така нареченото политическо кино през 60-те – 80-те години. Участва във филмите: „Бандите в Милано“ (1968 г.), „Сако и Венцети“ (1971 г.), „Случаят Матей“ (1972 г.), „Лъки Лучано“ (1973 г.), „Подозрението“ (1975 г.), „Аз се страхувам“ (1977 г.), „Случаят Алдо Моро“ (1987 г.), „Хроника на една предизвестена смърт“ (1987 г.), „Отворени врати“ (1990 г.), „Обикновена история“ (1991 г.). Златен приз за творчество – Венеция (1991 г.).

В Ню Йорк компаниите “Bell Laboratories” и “AT&T” демонстрират първата двустранна видеотелефонна връзка.

В Горна Джумая (днешен Благоевград) завършва двудневна конференция на ВМРО за Петрички окръг. Приета е Наредба за Пиринския край и е определено 5-членно Управително тяло, утвърдено от ЦК на ВМРО. От 9 март ЦК е в състав Александър Протогеров, Иван Михайлов и Георги Попхристов. Протогеров настоява той да ръководи Петричкия край, тъй като в Солунския, Струмишкия и Серския революционен окръг няма да има много работа, а и е извършвал революционна дейност на младини и е познат сред хората в Пиринския край. Въпреки настояванията на Протогеров Михайлов поема ръководството на Петричкия окръг. В изпълнение на решенията от Шестия конгрес на ВМРО, провел се от 9 до 12 февруари 1925 г. в с. Брежани, са съставени няколко програмни документа с практическа насоченост: Наредба за управлението на Македония под българска власт, Наредба за финансовата част на ВМРО, Упътване по съдебно-наказателната дейност на ВМРО и Бойно упътване. От пролетта на 1925 г. строителството на “държава в държавата”, придобива окончателна идейна обоснованост. При приемането на Наредбата присъстват тримата членове на ЦК, Наум Томалевски от задграничното представителство, делегати от Петричка, Горно Джумайска, Светиврачка и Разложка околия. Михайлов реализира идеята си за спомагателната организация под непосредствения контрол на ЦК и за ограничаване до минимум пълномощията на Ал. Протогеров в Петрички окръг. Осем членен окръжен комитет ръководи спомагателната организация. Пет от членовете са редовни, а трима запасни. Председател на комитета е “общият пълномощник на ЦК”, а членовете се избират от делегатско събрание, предложено от околийските конгреси, на които околия е представена от 3 до 5 делегати според големината й. ЦК трябва да утвърди окръжния комитет след избирането му. В новия Правилник се утвърждават организационни пунктове около границата със Сърбия и Гърция. Пунктовите началници завеждат пограничните канали и поща, уреждат складовете за оръжие, приемат, укриват и препращат върналите се чети, бежанци и отделни хора. Разузнавателната служба откъм българската страна на границата се урежда от пълномощника на ЦК. В Наредбата има клауза и за финансовата, съдебна част и културно-стопанските инициативи на ВМРО в окръга. Терористичният акт, извършен на 16 април в софийската катедрала „Св. Неделя“ по нареждане на ръководителите на Военната организация на БКП (т. с.), ускорява прилагането на разпоредбите. В Горноджумайска и Мелнишка околия, където комунисти и “комунистващи санданисти” имат влияние сред населението са извършени първите назначения. На 19 април за председател на околийското управително тяло за Горноджумайска околия е определен Ар. Манасиев. Коста Димитров и Георги Талев са назначени за ръководни дейци. От 25 април Страхил Развигоров е председател на Мелнишкото околийско управително тяло, а Златко Димитров, Димитър (Мицо) Христов Чегански са назначени за ръководни дейци.

Роден е Франциск Мунтяну – румънски сценарист и режисьор. Дебютира в киното като сценарист на “Топката” (1959 г.). Режисьор е на: “Войници без униформа” (1959 г.), “Дунавски вълни” (1960 г.), “Небе без решетки” (1962 г.), “На четири крачки от безкрайността” (1964 г.), “Тунел” (1966 г.), “Песните на морето” (1970 г.), “Света Тереза и дяволите” (1972 г.), “Рижият” (1976 г.), “Отряд “Конкордия” (1981 г.). Сценарист е на филмите: “Бурни дни” (1975 г.), “Ана и крадецът” (1981 г.), “Опасен полет” (1984 г.), “Сантиментално лято” (1985 г.), “У дома в неделя” (1987 г.).

Подновени са заседанията на Лозанската конференция, започнала на 20 ноември 1922 г.

Международната конференция цели уреждане на близкоизточната криза след провала на гръцката интервенция срещу Турция през 1919–1922 г. В работата й участват делегации на Англия, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния, Сърбо-хърватско-словенското кралство и Турция. САЩ изпращат само наблюдател. На конференцията са поканени още Съветска Русия и България, но само при дебатиране на въпроси, отнасящи се до бъдещето на Проливите. Ръководителят на българската делегация Александър Стамболийски се опитва да привлече вниманието на конференцията и към най-важните за страната ни въпроси. След поражението на България в Първата световна война 1914-1918 г. по силата на Ньойския мирен договор Западна Тракия е отстъпена на Съглашението, като на България е признато само правото на икономически излаз на Егейско море (чл. 48.). По решение на конференцията в Сан Ремо от 22 април 1920 г. областта е предадена на Гърция. Решението на тази конференция е потвърдено и от Лозанската конференция 1922-1923 г. Междувременно след края на Първата световна война отначало доброволно, а после и насилствено българското население от Западна Тракия е прогонено в по-голямата си част и на негово място в областта се заселва предимно гръцко население, прогонено от кемалистите от Мала Азия. В началото на януари 1923 г. поради вътрешнополитически причини Александър Стамболийски напуска Лозанската конференция и се завръща в София, като ръководството на българската делегация се поема от К. Тодоров, по онова време пълномощен министър в Белград. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. новото правителство, възглавено от проф. Ал. Цанков, снема доверието си от К. Тодоров и го замества с Б. Морфов, а от края на юни с българския пълномощен министър в Лондон с Д. Станчов. Конференцията завършва работата си към края на юли 1923 г. с подписването на договор между бившите съглашенски държави и техните съюзници и кемалистка Турция, с който се денонсира Севърският мирен договор 1920 г.

В Лондон е прожектиран първият цветен филм “The World, The Flesh & the Devil”. Това е първият пълнометражен цветен филм. Продуцент на филма е Чарлз Урбан.

Англия, Франция и Италия признават независимостта на България.

Провъзгласяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов на 22 септември 1908 г. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена и от Берлинския договор 1878 г., според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция (1908 г.) се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не кани българския дипломатически представител в Цариград Ив. Ст. Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Ал. Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката българските власти задържат под свой контрол жп линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза 1908–1909 г. Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да и изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол 1909 г., Българо-турски протокол 1909 г. и Руско-български протокол 1909 г. Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България. С провъзгласяването на независимостта се издига международният авторитет на България и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

Умира Изабел II – испанска кралица в периода 1833-1868 г. Тя е дъщеря на Фердинанд VII и до навършване на пълнолетието й през 1843 г. Испания е управлявана от майка й Мария Кристина- през 1833-1840 г. и регента генерал Еспартеро през 1840-1843 г. След 1843 г. Изабел II управлява придворната клика – камарилата. В началото на Испанската революция тя заминава за Франция.

В Солун е основана монашеската общност на “Сестрите евхаристинки” към църквата на българските униати (по нов стил – 21.04.). Основатели на тази общност са лазаристкият свещеник Йосиф Алоати и сестра му Еврозия (на снимката).

Първоначално общността на “Сестрите евхаристинки” се развива и разраства в местността Палюрци (Македония) и някои околни места, където са открити сиропиталище и училища. През 1920 г. Сестрите заедно с бежанци от Македония се прехвърлят в България и се установяват в София, където откриват сиропиталище за момичета и се грижат за тяхното възпитание. По-късно е построена и къща на “Сестрите евхаристинки”. През годините първо им е отнето сиропиталището „Княгиня Евдокия“, след което и къщата. Днес общността на “Сестрите евхаристинки” се помещава в изградения католически манастирски комплекс в столичния квартал Овча купел, който е Генералното Управление на Монашеската Общност за всички Сестри от България и Македония. В момента Общността има свои Евхаристични Домове – филиали в с. Куклен, Пловдивско, с. Покрован, Ивайловградско и с. Ново Делчево, Сандански. Днес в Македония Сестрите Евхаристинки имат своя Провинция, като Провинциалната Къща и Управление се намират в Скопие. Малки Евхаристични Домове има още в гр. Гевгели, гр. Струмица, с. Радово и с. Нова Маала, близо до Струмица.

Умира Карл Бек – австрийски писател и поет от еврейски произход. Той споделя идеите на движението „Млада Германия“ за „истински социализъм“. През 1838 г. издава сборниците „Нощ. Железни песни“. Излезлият през 1840 г. роман в стихове „Янко“ рисува сцени от живота на унгарския народ. Други произведения на Бек са „Песен за бедняка“ (1846 г.), „Странстващият поет“ (1838 г.) и „Тихи песни“ (1840 г.).

Провежда се заседание на екзархийския синод, на което Панарет Пловдивски и Григорий Доростоло-Червенски предлагат на Антим I сам да се откаже от заемания пост.

Антим I (светско име: Атанас Михайлов Чалъков) е първият български екзарх, обществен и политически деец. Роден е през 1816 г. в Лозенград (дн. в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о. Халки и в Духовната академия в Москва. Завръщайки се от Русия, той става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на о. Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 – за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. Освободен е през 1878 г., той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I ВНС (1879 г.) в Търново. Антим I умира на 1 декември 1888 г.

В Букурещ пристига Иван Панов Семерджиев. По предложение на Стефан Стамболов той е определен за апостол във вътрешността на страната. Семерджиев е деец на националнореволюционното движение. Роден e на 18 ноември 1854 г. в Търново. Завършва Духовна семинария в Одеса и продължава образованието си в Одеския университет. През 1875 г. се завръща в България и става учител в Горна Оряховица. Разгръща активна дейност при подготовката на Априлското въстание 1876 г. Възглавява местния революционен комитет и подпомага дейността на Стефан Стамболов. Участва и в разработването на плана на въстанието в пределите на окръга. В края на 1876 г. Семерджиев е заловен от местните власти, осъден на смърт и на 28 май 1876 г. е обесен в родния си град.

Роден е Леон Блум – френски общественик и държавник. Той е ръководител на френската социалистическа партия след разцепването на конгреса в Тур. В годините между 1936-1938 г. е председател на Народния фронт, след това и министър-председател на правителството на Народния фронт. По време на окупацията Блум е в германски концлагер. През 1946-1947 г. възглавява социалистическото правителство и е председател на комитета за гражданско социалистическо обединение.

Законът за гражданските права предоставя на всички граждани на САЩ, с изключение на индианците, равни права.

Роден е генерал Ерих Лудендорф. Професионалната му кариера на военен започва през 1881 г., за да стигне до началник на отдел „Офанзива“ към Главния генщаб (1908-1912 г.). В началото на Първата световна война допринася за превземането на Лиеж, а като началник на щаба на Осма армия заедно с ген. П. фон Хинденбург разгромява руските войски край Таненберг и Мазурските езера. Съвместната работа на двамата пълководци продължава до края на войната, първоначално в Главното командване на Източния фронт, а по-късно във германското Върховно военно командване. От август 1916 г. Лудендорф оглавяват ВВК – прокарва стопанската мобилизация, възобновява подготовката за тотална подводна война, има съществен принос за свалянето на Бетман-Хелвег от канцлерския пост през юли 1917 г., формулира условията на Брест-Литовския мир с Русия. След провала на германската офанзива през пролетта на 1918 г. Лудендорф настоява за незабавни преговори за примирие. По-късно променя становището си и развива идеята за продължаване на бойните действия до постигане на изгоден за райха мир. На 26 октомври 1918 г. райхсканцлерът принц М. фон Баден го освобождава от заеманите постове. В годините на Ваймарската република, с изключение на краткото сътрудничество с А. Хитлер и участието в пуча 1923 г., Лудендорф е политическия аутсайдер и страничен наблюдател.

Главнокомандващият войските на Конфедерацията генерал Робърт Ли се предава на командващия войските на Севера генерал Юлисис Грант.

Юлисис С. Грант е роден на 27 април 1822 г. Той е генерал от армията на Съюза (Северните щати) по време на Гражданската война в САЩ и е осемнадесетият (4 март 1869 – 4 март 1877) президент на САЩ. Грант служи в Мексикано-американската война при генералите Закари Тейлър и Уинфийлд Скот, като взема участие в битките при Ресака де ла Палма, Пало Алто, Монтерей и Веракруз. Два пъти е отличаван за храброст. На 31 юли 1854 г. напуска армията, става фермер, след това агент по недвижимото имущество и продавач в магазин за кожа, притежаван от баща му и брат му. По време на Гражданската война на 24 април 1861 г., десет дни след превземането на Форт Съмтър, той пристига в Спрингфилд, Илинойс заедно с мъжете, който е успял да привлече. Губернаторът го произвежда в полковник и на 7 август Грант е назначен за бригаден генерал, ръководещ доброволци. През 1862 г. Грант дава първата значима победа на Съюза като завладява Форт Хенри и Форт Донелсън в Тенеси. Желанието на Грант да воюва и способността му да печели битки впечатляват президента Ейбрахъм Линкълн, който го назначава за генерал – лейтенант, ново звание, одобрено от Конгреса с идеята да е специално за Грант. На 12 март 1864 г. Грант става командващ генерал на армиите на САЩ. Благодарение на неговото ръководство войските на Съюза успяват да унищожат главните въоръжени сили на Конфедерацията (Южните щати) в щата Виржиния. Поддържа политическия курс на умерените радикални републиканци. Грант умира на 23 юли 1885 г.

В Лондон отваря врати Националната галерия.

Роден е Леополд II – белгийски крал, син на Леополд I, когото наследява през 1865 г. Колонизира обширни територии в Центална Африка.

Роден е Шарл Бодлер – френски поет. Известен е със стихосбирката си „Цветя на злото“ (1857 г.). Той е виден представител на декадентството. На български език са преведени „Естетически и критически съчинения“ (1976 г.) и „Цветя на злото“ (1984 г., 1993 г.).

Роден е Томас Йохан Зеебек – германски физик, откривател на термоелектричеството. От 1818 г. той е член на Берлинската АН. Заедно с Ж. Пелтие провежда редица опити, в които показва преминаването на топлинната енергия в електрическа и обратното. Той извършва изследвания в областта на физическата оптика, физическата химия и др.

Във водите на Карибите, близо до Хавана (Куба), испанската брегова охрана отрязва ухото на капитан Дженкинс.

През 1738 г. капитанът показва пред английския парламент отрязаното си ухо като доказателство за насилствените испански нападки срещу английските мореплаватели. Тази случка служи като повод на Великобритания да обяви, на 19 октомври 1739 г., война на Испания. Войната между двете държави се води в годините 1739-1742 и е наречена “Войната за ухото на капитан Дженкинс”.

Военния конфликт между Великобритания и Испания е предизвикан от продължителното англо-испанско противопоставяне, подхранвано от незаконните търговски дейности в Испанските Кариби и често бруталните опити на Испанската колониална брегова охрана да се справи с този проблем. Внезапните събития, ускорили избухването на военните действия са потопяването на няколко контрабандиращи британски кораба от пирати, действащи с протекцията на испанските власти, прекратяването на договора за доставки на роби, интензифициране издирването на британски контрабандиращи кораби и предявяването на обвинения към тях и преди всичко отрязването на ухото на Робърт Дженкинс.

Войната приключва през 1742 г. Тя не довежда до желаната и очаквана голяма победа на Великобритания над Испания. Великобритания получава несъществени дълготрайни икономически ползи вследствие на войната, но британските търговски проблеми остават неразрешени.

В Париж се организира първата в света публична художествена изложба.

Умира Франсис Бейкън – английски философ. Той получава юридическо образование в университета в Кеймбридж. По време на управлението на Яков I е лорд-канцлер на Англия, като привърженик на монархията. Бейкън е родоначалник на английския материализъм и един от създателите на експерименталния метод. Основните му съчинения са: „Опити, или Съвети нравствени и политически“ (1597 г.), частите на незавършения труд „Великото обновяване на науките“, „За усъвършенстването на науките“ (1623 г.), „Нов органон, или Истински указания за тълкуване на природата“ (1620 г.), с което се противопоставя на схващанията на Аристотел, отразени в труда му „Органон“.

Умира Франсоа Рабле – френски писател и хуманист. Като монах от Францисканския орден се насочва към изучаване на естествени науки, право, филология и старогръцки език. През 1532 г. издава „Афоризми“ на Хипократ с коментар. Рабле следва медицина в университета в Монпелие, а от 1532 г. е лекар в Лион и други градове. Световната си слава печели с романа-епопея „Гаргантюа и Пантагрюел“ (1532-1562 г., 5 книги, последната, от които излиза посмъртно), в който осмива феодалното общество, разобличава лицемерието на духовенството и произволите на съдопроизводството, освен това разглежда въпроси на образованието, политиката, религията и философията. С него Рабле оказва голямо влияние върху развитието на романа през следващите векове.

Умира Едуард IV – английски крал (1461-1483 г., с прекъсване 1470 – април 1471 г.). Пръв представител на Йоркската династия. Заема престола по време на войната между Червената и Бялата роза, като сваля Хенри IV Ланкастер. Опитите му да намали политическото влияние на феодалната върхушка предизвиква преминаването на привържениците му от бароните (начело с граф Уоруик) към ланкастерската партия и е свален от престола (октомври 1470 г.), разгромява ланкастерците в битките при Барнет и Тюксбери (май 1471 г.). Устойчивата кралска хазна, попълвана от доброволни вноски на населението, принудителните заеми от градовете и митническите такси позволяват на Едуард IV да управлява без да свиква парламента. Поощрява промишлеността и търговията.

Мурад I превзема Солун, а скоро след това и Бер. През лятото на 1389 г. Мурад I започва похода срещу Сърбия, завършил на Косово поле. На 28 юни 1389 г. Мурад I e убит в шатрата си от сръбския велможа Милош Обилич.

Османският владетел Мурад I премества столицата си от Бурса, Мала Азия в Одрин, Източна Тракия. До края на царуването на Иван Александър 1331-1371 г. той поддържа мирни отношения с България, но след смъртта на българския владетел и последвалата Чирменска битка 1371 г. слага ръка върху редица български земи. Новият български владетел Иван Шишман 1371-1393 г. е принуден да сключи примирие с Мурад I и да му даде сестра си Мара за жена. Въпреки това османският владетел предприема нови завоевателни действия, като през 1382 г. завладява и София. В следващите години слага ръка и на редица български градове и села и в Северна България. Продължава и завоевателната си политика спрямо Сърбия.