ЛИТЕРАТУРАТА НЕ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА, НО ТЯ ГО ОЧОВЕЧАВА… 

   Потърсих, в днешното реално време, духовните измерения на българина, неговите ценности в градежа на онова, което оставяме за поколенията. Трябва да сме слепци, ако не виждаме направеното, но това, което става в последните години и острите камъчета по чистите пътища, които обръщат колата на това направено, все по-определено ме смущават по пътя към знанието, традициите и нравствените ценности, които ни очовечават.

Тези мисли ме развълнуваха, когато прочетох статията „Българинът според Йовков” в бр. 35-36 на в-к „Словото днес” от 19 ноември 2020 година.

Още в началото искам да споделя, че не коментирам качествата на твореца Любомир Котев, а изразявам отношение по коментара му на разказа „Серафим” на Йордан Йовков. Ето и цитат от статията му:

„Серафим най-вероятно дължи шумната си слава и на сиромахомилски настроената критика, самият той е едно сиромахомилско построение. Не ми се вярва Йовков да е срещнал някъде подобен екземпляр, намерил го е, досущ като Гроздан от „Жътварят”, в социалистическите брошурки, ревностно разпространявани от чудаци като Спиро Гулабчев.”

И по нататък: „Серафим е нереален, невъзможен. Съдете сами, възможен ли е такъв окаяник, имало ли е дотолкова бедни, тъй занемарени нещастници, които са неочаквано ексцентрични, напук на мизерията?!”

„…Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан… посред лято в тази страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе…, а палтото пък, това знаменито палто, оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено, с много големи кръпки „взети сякаш от чувал.”

Спирам дотук с цитатите, защото сърцето ми прелива от болка  – не за друго, а за  това, че е загубена съвременната реалност. Има ли я, или я няма? Това не може да се оцени от автора.

Питам се, какъв е дядо Добри? Човекът, който стана известен с милосърдието си и всичките събрани подаяния дари на църквата. Много пъти беше даван по телевизията и всеки може сам да си направи извода как е живял, не е ли той един Серафим в днешно време? Затова хората му издигнаха паметник.

Посочвам още един пример. Преди няколко години бях помолен от Института по пшеницата и слънчогледа край гр. Генерал Тошево да направя филм за загиналия в автомобилна катастрофа директор проф. д-р Тодор Рачински. Неговият сорт пшеница „Юбилей”, при изпитание по линията на ФАО в САЩ, две години подред се класира на първо място в света. При разгръщането на архивните материали открих негова снимка, като ученик в гимназията на гр. Враца, със сто кръпки на шинела. Завършил е тази гимназия с отличен успех, а после пак с отличие Висшия селскостопански институт в София, специалност „Селекция и семепроизводство”.

Това са съвременните герои, като Серафим. Вярно е, че човек се посреща по дрехите, както гласи една народна мъдрост, но се изпраща и по ума.       Тези два примера още веднъж показват, че такива хора има, че те са и от низините. Трябва ли да превеждаме още примери, когато гении в света също са тръгнали от тези недра, те са и от златната нишка на живота ни.

Преди известно време Областната комисия за духовно развитие – 2015 година връчи литературната награда на Йовков на Георги Мишев. Буквално на другия ден, след тържеството, излезе цяла страница във в-к „Словото днес”, а той е член на този съюз, която остро разгроми неговото творчество. Колко странно звучи всичко това, връчени две литературни награди, а след тях отрицание на това, което са решили членовете на комисията.

Пиша това с болка не за друго, а защо никой от наградените Георги Мишев и Диян Енев – носител на наградата през 2020 година, които се смята, че по дух са достойни последователи на Йовков, не взеха никакво отношение. Никой не написа нито ред, за да изрази възмущението си, да защити Йовков.

И още нещо, след като громим човечността, взаимопомощта и всички ония висши, нравствени добродетели на българина, защо изградихме Дом-паметник на Йовков? Защо Йовков е преведен на четиридесет и четири езика? Какви ценности оставяме за поколенията, които той така ярко очерта в своите гениални творби? Защо никой от град Добрич също не взе отношение и не даде отговор на тази нелепост, която е вредна и фалшива.

Личният пример да защитим Йовков от нападки, да излезем с открито чело със своя позиция, която да хармонира с действителността и душата на добруджанеца, днес, утре и завинаги ще ни бъде повече от нужен.

Словото е преди всичко отговорност и свобода. Литературата не може да оправи света, но тя го очовечава така, както го е правил великият Йовков!

Георги БАЛАБАНОВ

loading...