30 години от началото на Промяната
Единствените живи днес бивши членове на Политбюро на ЦК на БКП, които са участвали в пленума на ДЕСЕТИ ноември 89-та, са Георги Йорданов и Георги Атанасов.
Епицентър.бг публикува преди два дни стенограмата от заседанието на пленума, предоставена ни от ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ, както и неговите лични впечатления от онова време.
Днес даваме думата на ГЕОРГИ АТАНАСОВ, един от най-важните фактори на пленума, по това време министър-председател, който води заседанието и който отказва да даде последната дума на Тодор Живков. Това решава успеха на пленума с гласуването на оставката на Първия.
А после?
Какво очаква Георги Атанасов и какво всъщност се случва ?
„В политиката се настани омразата и тя диктува вече десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез…
Има три фактора за промяната на 10 ноември 1989-а.
Първият − другомислието в българското общество се появи първо в БКП. Вторият − все по-ярките изяви на дисидентите, които декларираха своите цели, особено през пролетта на 1989-а.
И третият − ролята на геополитическите процеси. Още в началото на 70-те години социализмът в Централна и Източна Европа вече бе загубил жизненост.“
С тази оценка на Георги Атанасов влизаме в темата за началото на българския преход.
− Значи отдавна сте усещали, г-н Атанасов, че промяната е неизбежна?
− Да, виждахме, че нещата вървят към криза. Чувствахме я. Изнемогвахме в икономиката, съзнавахме и негативите в живота.
− А защо не променихте политиката?
− Търсехме нови решения, но линията, която следвахме, не съответстваше на реалната острота на проблемите. След курса за преустройство в СССР в част от ръководството на БКП започна да назрява убеждението, че можем да се освободим от недъзите само чрез поражението на тоталитарната система, а това с Тодор Живков не можеше да стане. През пролетта на 1989-а се проведоха конгресите на творческите съюзи, които бяха показателни за новите процеси и нагласи. България навлезе в период на остра политическа криза. Разговорите на тази тема помежду ни (извън кръга на Живков) станаха системни. Виждахме, че кризата на доверието към властта прераства в криза на властта. С това разбиране още на 6 юли 1989 г. (в навечерието на традиционната среща с дипломатическия корпус в Смолян) се договорихме с Петър Младенов, че трябва да се отиде на открит политически сблъсък с Тодор Живков и той да бъде отстранен от ръководството на партията и на държавата. На следващия ден посветихме в плана си Добри Джуров и Андрей Луканов. Така четиримата станахме ядрото на акцията за смяна на ръководството на партията и държавата.
− Страхувахте ли се, че опозицията може да ви изпревари?
− Каква опозиция? Имаше натрупано недоволство в обществото. Но сериозна, организирана опозиция в България нямаше. След 10 ноември ‘89-а те научиха на улицата, че Живков е свален.
− Как точно стана заверата срещу Живков?
− След като ние, четиримата, се разбрахме, уточнихме се аз да направя анализ за икономиката, Петър (Младенов) – за политическата обстановка и партията. Трябваше да създадем организация, която да гарантира, че промяната ще е не само успешна, но и радикална. На 13 юли 1989-а в Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП се състоя обсъждане на проблемите на икономиката. Моите тези коренно се разминаха с постановките на Живков. В същия дух се изказа и Луканов. Втори сблъсък имахме в края на август ’89-а, когато Живков внесе в Политбюро предложение за свикване на ХIV конгрес, а повечето членове на ПБ изразиха несъгласие с основните постановки на материалите. Тогава той разбра, че вече не владее положението.
− А вие от заверата какво направихте?
− След като Петър Младенов написа писмото си, с което подаде оставка и го депозира в Политбюро, Живков свика Политбюро, за да се обсъди. Тогава Луканов ми съобщи, че с Пенчо Кубадински и с други дейци са решили Петър да си изтегли писмото. Възпротивих се категорично: „Андрей, рубиконът е минат. Трябва да действаме!“
Предложих му аз и Добри Джуров да отидем при Живков и директно да му поискаме оставката. Но това да стане 2-3 дни преди пленума на 10 ноември, за да няма време Живков да организира нещо, да разсъждава много и т.н. Андрей се съгласи. На 7 ноември поднасяме венци пред паметника на Ленин по случай Октомврийската революция. Джуров идва при мен и ми казва: „Абе, Гошо, ти предлагаш двамата с теб да ходим при Живков. Разбираш ли за какво става дума − председателят на Министерския съвет и военният министър да отидат и лично да искат оставката на Тодор Живков. Това е преврат! Предлагам друго. Ние − Йордан Йотов, Димитър Станишев и аз − сме съпартизани на Живков. Ние ще отидем и ще му кажем.“
− Да се разберат по партизански, така ли?
− Да. Съгласих се. Срещата им бе на 8 ноември в 9 ч. Към 11,30 бай Добри ми съобщи, че Живков приел да се оттегли на някой от следващите пленуми. Скочих: „Абе, Добри, как на някой от следващите пленуми? На тоя пленум, бе, който ще бъде вдругиден, трябва да се оттегли!“ Добри се затюхка: „Ами, ние пак трябва да искаме среща.“ –„Ще искате!“ И на следващия ден, на 9-и, те бяха отново при Живков. Тогава го убедили. В същия ден следобед при мен влиза Григор Стоичков: „Другарю Атанасов, бях при другаря Живков и той ми каза, че трябва утре да си даде оставката. Как може така ненадейно? Казах му, че не бива да бърза.“ Скочих: „Абе, Григоре, ти ще объркаш цялата работа.“ Поисках среща с Живков. Разбрах, че при него са Балевски, Георги Джагаров и Панталей. Изчаках ги във фоайето пред кабинета му да излязат. И понеже знам правилата на политиката, веднага минах в настъпление: „Другарю Живков, какво ще правим утре на пленума?“ И без да чуя отговора му, продължих: „Разумната, вярната, точната позиция е вие да си дадете оставката веднага!“ Настъпи тягостно мълчание. Живков имаше едни малки ръчички. Мълчи, тупа нервно с пръсти по масата и в един момент ми отвръща: „Георги, аз съм решил! Ей сега, в 6 ч. на заседанието на Политбюро ще си подам оставката и ще предложа теб за генерален секретар.“ Възразих: „Важното е да разберете, че е правилно да се оттеглите. Защото от няколко години Тодор Живков работи против Тодор Живков. Ние сме допускали и грешки, но народът има и хубави впечатления от това ръководство и не бива да се направи нещо, което да срине хубавите впечатления.“ Той кима с глава и ме пита: „Ти кого предлагаш за генерален секретар?“ -„Защо да не бъде Петър Младенов?“ –„И-и-и-и.“ Смръщи вежди!
− Да. И на мен Живков ми е казвал, че не харесва Петър Младенов. Защо?
− Смяташе, че не е оперативен човек.
− И в мемоарите си Живков го пише това.
− Тодор Живков имаше много ценни качества и като човек, и като ръководител, и като партиен деятел. Но имаше и сериозни недостатъци. Първо, знаеше как да съхранява властта си и второ, беше отмъстителен и субективен в оценките си. За всички, които са били против него − Чудомир Александров, Георги Атанасов, Андрей Луканов, Петър Младенов − се изказа зле. А хвалеше Гриша Филипов, който нанесе такива поражения на държавата. Но тогава, след заседанието на Политбюро преди пленума на следващия ден, тримата: аз, Добри и Петър, отидохме при Живков. Беше разстроен. Уточнихме се за реда на пленума и си тръгнахме.
− След като всичко е било решено, защо на пленума Живков изглеждаше така зле, сякаш гръм от ясно небе го е ударил?
− Заради това му изражение по-късно някой ме попита: „Вярно ли е, че сте го дрогирали?“ Никой не го е дрогирал. В началото той изнесе великолепен доклад. Беше капнал да стои прав и да говори. Все пак беше на 78 години. После, когато стана гласуването и видя резултата, Живков си даде сметката, че това е краят, че от утре вече не е генерален секретар. А 35 години е бил на този пост! Всеки човек в такъв момент връща лентата назад, отново изживява изминалите години. И изведнъж някой му казва: „Дотук!“ Ами това действа психически. Вярно е, че той положи усилия с помощта на някои свои близки хора в ЦК да промени хода на пленума − точката за оставката му да се отложи. По време на обедната почивка Милко Балев го е навивал да не се съгласява с освобождаването му като председател на Държавния съвет. Сигурно затова в началото на второто заседание Живков ми каза: „Георги, защо ме освобождавате и като председател на Държавния съвет?“ Отвърнах му: „Тези въпроси са уточнени, вече има решение на Политбюро и връщане назад не може да има.“
− Той как реагира?
− Само продума: „Ами добре, както кажеш.“ После, по време на заседанието, като тръгнаха изказванията, двамата седим един до друг и по едно време Живков ми казва: „Георги, хубаво е да ми дадеш думата да кажа няколко неща.“ –„Но, другарю Живков, вие сутринта говорихте два часа, говорихте много хубаво, защо е нужно сега?“ – „Добре, както кажеш!“ Точно така ми каза. Разбирах състоянието му, но не му дадох думата. Даже някои след това казаха: „Ей, ти си много жесток, даже не му даде думата да благодари на тоя Централен комитет.“
− Защо го лишихте от последната дума?
− Добре, ще му дам думата, ама знам ли какво ще говори. Да не объркаме работата.
− Не сте ли се притеснявали за това, че той може да вдигне силите за сигурност срещу вас? Все пак вие сте едни превратаджии.
− Да. Аз съм малко тепегьоз на тая тема. Чувах, че някои са имали известни опасения. Аз бях спокоен. Какво… като ме арестуват? Даже и да предположим, че ще ме убият, което няма да стане, защото времената вече са други, какво от това? Нищо! Бай Добри ми разказваше след това, че бил доста притеснен как ще реагират Вътрешните войски, които бяха до Горубляне. Там имаше голямо поделение. По някое време Добри даже съзрял, че има раздвижване и бил доста смутен. Защото, ако това се допусне, няма да е добре и за България, и за партията. Но явно Живков е бил разумен. И нямаме основание да го подозираме в каквито и да е екстремни действия. Ето, така стана промяната − това бе един обикновен ноемврийски ден.
− Но той обърна историята, начерта нов път за България.
− Една обичайна промяна в партията, която предопредели много сериозни неща в развитието на България. Впрочем много хора не си дават сметка какво точно стана след това? Десети ноември като първи акт на промяната не е всичко, това бе само началото. Лошото е, че мнозина със задна дата се опитаха да си напишат героична биография.
− Дайте оценка, г-н Атанасов, за годините след 10 ноември 1989-а. И леви, и десни твърдят, че нашият преход е провал. Защо?
− Мислехме, че промяната ще е за хубаво. И сме се борили да бъде хубаво. Несъмнени са демократичните ни постижения и приобщаването на България към ценностите на Европа. Но не допусках, че след 10 ноември всичко така катастрофално ще се срути. При такава радикална промяна естествено е да се върнем и назад в някои сфери, да се преориентираме в икономиката, но нищо не оправдава нагона към разрушение, който ни завладя. В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. Не знаем кои са ни приоритетите. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода!
− Защо от всички? Имаше и леви правителства.
− Всички бяха в плен на икономическа безпътица и без визия за формиране на нова философия на националния живот. Характерно за българския преход е безхаберието на държавната администрация. Това е страшно опасно! И стремежът на политическите партии е да политизират нейната дейност. А в сферата на сигурността основни политически централи се опитват да изграждат собствени структури, собствени източници на информация. Лошото е, че на тази основа вече се възражда духът на омразата от началото на 90-те години. И вместо проблемите да се решават, в България те се наслагват върху съзнанието и морала на поколенията. Така стана с т.нар. червени куфарчета. Тази легенда се затлачи в съзнанието на моето поколение. И още не можем да се освободим от тези лъжливи за всички окови. Защото над нас тегне прокобата! Не по-малко лъжлива и опасна е другата легенда − за изнесените милиарди. Някои говореха за 17-20 милиарда.
− Но тези някои, г-н Атанасов, са дейци от вашата партия. Защо да не им вярваме?
− Защо никой не се запита откъде са тези огромни количества пари? Че ние тогава, в края на 80-те, нямахме с какво да платим елементарни доставки. Обвиняват ни, че сме изнесли милиони. Нямаше какво да изнасяме. Но такава е орисията българска − всичко около нас да тъне в тъма, да се давим в омраза. Ще успее онзи държавник, който извади страната от беднотията и я върне в коловоза на икономически развитите страни.
Валерия ВЕЛЕВА
http://epicenter.bg/
