30 години след Промяната

„На пленума на 10 ноември 89-та Живков разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути!“

Това разказва ген. Георги Милушев, последният шеф на УБО, който отвежда Живков до пленума в правителствената резиденция “Бояна”.

Тодор Живков назначава ген. Милушев за началник на най-страховитата тайна структура на държавата на 6 октомври 1986-а след самоубийството на митичния ú шеф ген. Илия Кашев.
Три години по-късно Петър Младенов сваля ген. Милушев от този пост на 14 ноември 1989-а, четири дни след пленума, на който Живков подава оставка от всички партийни и държавни постове.

– Живков усещаше ли, че идва краят на властта му, ген. Милушев?
– Усещаше, разбира се. От една страна, годините вече му тежаха, от друга, виждаше, че съветското ръководство е силно негативно настроено към него. През последните години след идването на Горбачов Живков фактически беше изолиран от Москва. В същото време по линия на Луканов и Младенов към Москва отиваше много информация от България, което се криеше от Живков. Това го отвращаваше. Знаеше, че е обграден с предатели. Но за много от тях не научи истината. Например до последно той не разбра, че Нико Яхиел (съветник на Живков), който 20 години е до него, е агент на чуждо разузнаване, че в обкръжението му има двойни агенти. Второто му голямо притеснение бе, че нещата в страната не вървяха.

– Вас ви уволнява Петър Младенов, след като наследява Живков. Защо? С какъв мотив?
− Нищо не ми каза. Което го приемам за недостойно, обидно дори. На 14 декември 1989-а, три дни след като наследи Тодор Живков, Петър Младенов ме извика в 10 ч. в кабинета си в партийния дом. Беше ми казал преди това, че иска да се преобразува директната му телефонна връзка с членовете на Политбюро и със секретарите на ЦК. Живков нямаше такава пряка връзка. В УБО имахме отдел „Правителствена връзка“ и аз бях наредил на началника да изпълнят молбата на другаря Младенов. С Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, се уговорихме в 10 без нещо да бъдем в ЦК, за да видим докъде сме свършили работата. Младенов влезе и още от вратата: „О, генерале, здравей, здравей, как е?“, ведър, усмихнат. Връзките бяха оправени, всичко бе наред и на раздяла влязохме в стаичката зад кабинета, в който довчера бе седял Живков, и какво да видя − нямаше и помен от предишната обстановка. За 12 часа Младенов бе променил всичко, беше си донесъл дори велоергометър…

− Доста бързо е действал, да няма и следа от Живков?
– Да. Тръгнах и на излизане от партийния дом ми звънна секретарят на УБО Чавдар Томов: „Другарю генерал, търси ви министър Георги Танев. (Георги Танев − бивш първи секретар на Комсомола, министър на вътрешните работи (1988–1989) в правителството на последния комунистически министър-председател Георги Атанасов. Заради побоя над демонстрантите пред „Кристал“ в края на 1989-а е отстранен от поста, а през 1990 година е изключен от БКП“ − б.а.) Поех към МВР и по пътя се чудя защо Танев ме търси. Влизам в кабинета му, а малко след мен влиза Сава Джендов (ген. Сава Джендов, зам.-началник на Шесто управление, назначен за началник на УБО след ген. Милушев − б. а.) и Георги Танев направо ми казва: „Вие сте освободен от длъжността началник на УБО.“ Питам: „Добре, откога, причина? Когато ме назначаваха, имаше решение на Политбюро, сега има ли?“ „Не − казва Танев, − това е разпореждането.“ Разбрах, че ме наследява Сава Джендов.

− Излиза, че смяната на върха в УБО през ‘89-а става в кабинета на МВР шефа за няколко минути. Нищо ли не ви каза министър Танев?
− Георги Танев ми нареди: „Сега си отиваш вкъщи и няма да ходиш никъде!“ „Аз да не съм арестуван“, учудих се. „Вдругиден ще има пленум, не е желателно да идваш и на пленума.“„Чакай, чакай − ядосах се, − както ти си член на ЦК, така и аз съм член на ЦК. Ако има някаква забранителна мярка, искам да знам.“ Той замълча. В същия ден сутринта бях завел съпругата си в санаториума в Банкя и му заявих, че ще отида при нея, за да не си стоя вкъщи. Така стана. Отидох в Банкя. (Пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г., с който започва чистката по върховете на БКП. Партията изхвърля от ръководството си Гриша Филипов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Владимир Живков и предлага Петър Младенов да бъде избран за председател на Държавния съвет. Това става на 17 януари 1990 г., когато Тодор Живков е свален и от този пост. На този пленум за първи път прозвучават публични обвинения срещу доскорошния първи човек в държавата. Изненадващо Славчо Трънски скача остро срещу Живков и го обвинява заедно с неговото най-близко обкръжение в тежки грехове: семейственост, безстопанственост, безнравственост, толерантност, безочие. Пътят към затвора на Живков е открит − б.а.) Пленумът беше насрочен за 16-и, а на 15-и ми се обади секретарят и ми казва: „Вика ви другарят Атанасов.“ Отивам при Георги Атанасов в 11 ч. (по това време министър-председател − б.а.), при него е Андрей Луканов (в този момент министър на външноикономическите връзки − б.а.). Като влязох, Андрей Луканов реши да стане и да излезе. Атанасов му каза: „Не, остани, остани.“ И се обърна към мен: „Има решение да заминеш посланик в Лисабон.“„Другарю Атанасов, това ли е доброто решение? − питам аз. − Първо, не съм дипломат, второ, едва ли ще бъде добре прието един началник на УБО, който довчера е бил на поста си, да представя страната ни в една западна държава!“ „Не, не − упорства Атанасов, − другарят Младенов поръча вие да заминете, Бойко Димитров (министър на външните работи − б.а.) вече подписа.“ Реагирах, защото категорично смятах, че това не е доброто решение нито за мен, нито за България. Все пак страната поема по нов път на развитие и не е добре кадри като мен да бъдат на първа линия.

− Те не са ли го съзнавали това?
− Не знам. Но след известно време в ЦДНА (Военния клуб − б.а) се състоя съвещание на висшия команден състав на МНО и МВР. Извика ме ген. Атанас Семерджиев, вече министър на вътрешните работи, и ми казва:„Разговаряхме с другаря Младенов и с другаря Атанасов, ти си имал съображения против заминаването ти в Лисабон, затова ти предлагаме да поемеш едно от управленията в МВР − Централно информационно организационно управление.“ Отговорих, че повече в МВР нямам желание да се връщам заради начина, по който бях освободен. Подчертах, че каквото можах, дадох от себе си на професията. Но мина се-не мина време, един ден пак ми се обажда секретарят от УБО и казва: „Другарю генерал, вика ви генерал Любен Гоцев (по това време първи зам.-министър).“ С Любчо се знаем отдавна. Отивам… и отвътре излиза ген. Коцалиев. (Ген. Костадин Коцалиев, до 15 януари 1990 г. шеф на Главно следствено управление − б.а.) Питам го какво става.„В пенсия след 6 месеца!“, казва Коцалиев. Влизам и казвам: „Дайте ми един лист да напиша молба до министъра, колкото се може по-рано, да бъда освободен.“ За мен беше обидно, след като преди месец сме разговаряли с министъра, той да ме извика и да ми каже, че ситуацията се променя и трябва да се пенсионирам. Подписах молбата и излязох в пенсия. Така приключих с МВР.

− Не е изненадващо за такива времена!
− Мина се месец-месец и половина и секретарят пак ми се обажда, казва: „Другарю генерал, вика ви другарят Башикаров.“ (Петър Башикаров, посланик в Япония, но вече е поел да ръководи Министерството на външната търговия.) Свързах се с него, а той: „Идвай веднага, в три и половина имаме японска делегация, в 3,20 ч. да си при мен.“ Взех една кола и влизам в кабинета му в мига, когато влиза и делегацията. Сядаме, аз от едната страна, той от другата, и започваме разговор. В един момент Башикаров казва: „Трябва да заминеш зам.-търговски представител във Виетнам.“ Изненадах се: „Какъв Виетнам, съпругата ми е оперирана, това са 12 хиляди километра, не мога да пътувам!“ Изчака да си тръгнат японците, натисна копчето на началника на кадрите и му нареди: „Генерал Милушев е при мен, купете му билети за Виетнам и през Париж с първия полет да заминава. И паспорт му дайте.“ Какво да правя? Заминах. Беше март 1990 г.

− Видяхте ли се, преди да отпътувате, с Петър Младенов?
− Да, извика ме, преди да замина за Виетнам. В един мразовит мартенски ден, спомням си, студен вятър духаше, към 17 ч. отидох при него. Както обикновено, още от вратата той ми каза: „О-о-о, генерале, здравей, ела тук!“ При него бе Джибров (Д-р Борис Джибров − шеф на Единния държавен протокол − б.а.), някои от момчетата от УБО, с които бяхме работили. Честитих му избора за президент. А той ме пита какво правя. „Предупредиха ме, че заминавам за Виетнам“, отговорих. Младенов подскочи: „Чакай бе, какъв Виетнам?“ Изпаднах в конфузна ситуация. Не може първият човек и на партия, и на държава да не знае, че има решение да замина за Виетнам. Неговото първоначално указание бе да замина за Лисабон, но знаеше реакцията ми. Както и да е, разбрахме се, темата на разговора не беше да се тюхкаме къде заминавам аз, не беше загриженост за моята съдба, а по-скоро желание на Младенов да получи от мен информация за състоянието на УБО, за хората там − дали са подготвени, дали може да им се вярва. Заявих му, че аз с тези хора съм работил, а щом съм работил до последния момент, това означава, че на всички им имам доверие. И се обърнах директно към него:„Друг е въпросът дали вие, другарю Младенов, ще им имате доверие. УБО вече е на ваше подчинение, оттук нататък вие вече ще си носите раницата на гърба.“ Дословно това му казах. „Какво ще пиеш, уиски?“ − попита ме Младенов. „Един чай“, отговорих и си спомних как веднъж, като бях при Живков, той ме попита: „Ще пиеш ли студена ракия?“ „Какво е това − недоумявам аз, − за първи път чувам.“ „Това е питието на Петър, уиски“ − отвръща ми Живков. Изпих си чая при Младенов и на тръгване, преди да се разделим, му казах: „Другарю Младенов, искам да ви кажа нещо, друг е въпросът дали ще го вземете под внимание − с хората, с които сте се обкръжили, няма да прокопсате!“ Началникът на кабинета му скочи: „Защо говориш така?“ „Защото аз тези хора ги познавам и знам, че това, което правят сега, няма да бъде за ваше добро!“ И си излязох. Заминах за Виетнам. През месец юни ме извикаха да се върна.

− Защо?
− Като свидетел по дело No1 срещу Живков. И отново ми се обадиха да отида при Петър Младенов. По това време в София гъмжеше от протести, плакати, митинги, в центъра на столицата горят книги, Градът на истината… Влизам при Младенов, а той не ме чака да седна дори, и почна: „Генерале, генерале, ти беше много прав. Снощи се проведе заседание на Политбюро във връзка с касетата и единствено Добри Джуров (министър на отбраната − б.а.) ме подкрепи. Всички бяха „за“ моята оставка и довечера аз излизам по телевизията и официално си подавам оставката.“ (Танковата касета. На митинга на СДС на 14 декември 1989 г. Петър Младенов излиза пред парламента и уплашен от разгневеното множество, изрича фаталната фраза „Танковете да дойдат!“. Дълго време публично шикалкави какво точно е казал, твърдейки, че е изрекъл „Станко да дойде“, имайки предвид Станко Тодоров, но експертен анализ на записа потвърждава репликата, заради която шест месеца по-късно Младенов е принуден да подаде оставка като президент. До смъртта си отричаше истината − б.а) Попитах го: „Добре, ти тази фраза каза ли я, или не?“ „Не знам, може и да съм я изпуснал“, отвръща ми Младенов. Ако е изпусната и 6 месеца се прави експертиза на тази касета, толкова ли трудно беше да се излезе и да се каже пред обществото „Да, казах я“? Все пак един държавен глава трябва открито и ясно да заяви това, което е изпуснал сам от своята уста. Защото човек първо трябва да го мисли и след това да го изговори.

− Искате да кажете, че Петър Младенов си е признал пред вас, че е казал онази фраза „Танковете, да дойдат танковете“.
− Не, той казва: „Може да съм я казал.“ Тогава попитах Сава Джендов: „Истина ли е, или не е истина?“ „Истина е − беше отговорът на Сава Джендов, − всички експертизи потвърждават, че е казал тази реплика.“„Е, добре де, Сава − обръщам се към моя заместник, − вие се познавате с Петър от Суворовското училище, той е поставен на тази висока длъжност, говорите си на „ти“ и по всяко време може да се чуете, защо не го посъветва да си каже истината? Пък какво ще е неговото решение, е друга работа, дали ще признае, или не, той ще го реши, но ти трябваше да му дадеш съвет!“

– Какво бе отношението на Живков към Луканов?
– Живков го ненавиждаше! Но не можеше да му стори нищо, защото именно Андрей Луканов беше човекът на руснаците у нас и те стояха зад гърба му.

– Страхуваше ли се Живков от покушение?
– Живков по природа бе мнителен човек. Но през последните години страховете му стигнаха до пароксизъм. От дребните случайности – с повод и без повод – той правеше голям въпрос, а необоснованите му съмнения често нарастваха до огромна подозрителност. Винаги в плен на страха за живота си, по време на лов (на пусия, на гонки) Тодор Живков обръщаше специално внимание кой ще бъде от лявата и кой от дясната му страна. Това трябваше да са все добри ловци, “за да не стане грешка”. Неизменно единият от двамата до него бях аз. “Пенчо да е по-далече. Много я върти тая пушка,” повтаряше той

– Можеше ли Живков да нареди да арестуват например и Петър Младенов, и Добри Джуров преди пленума на 10 ноември ?
− Можеше и това да стане. Сега не мога да преценя точно, но Живков виждаше, че вече е в пълна изолация от Москва и от Горбачов, и не се знаеше как ще реагира. Джуров обаче сигурно е допускал, че Живков може да изправи срещу тях военни структури. Затова всички бързаха на пленума да се реши въпроса с оставката му и от двата поста.

Валерия ВЕЛЕВА

http://epicenter.bg/

Коментирай