Тридесет и пет песни звучат на живо и с оркестър в „Примадони“ от Кен Лудвиг. Премиерният спектакъл на Сатирата е режисиран от директора на трупата Калин Сърменов.
„Никой не разбира какво е водевил в България. Не знаем, понеже сме много извисени. Понеже непрекъснато имаме някакви много големи творчески инвенции. Това е една абсолютно непозната територия и изключително сложен жанр. Той изисква усещане за пеене, усещане за движение, усещане за чувство за хумор… Ние правим комедиен водевил. И аз много се радвам, че това може да се случи, защото само по себе си е изключително“, казва пред БТА Сърменов.
„Проблемът е, че това нещо много лесно може да стане бутафорно, ако ние не играем истината. А истината е любовта. Не говорим за нищо друго“, коментира той. „Хората, които застанаха зад идеята, трябва да са на високо професионално ниво, иначе нищо не може да стане. Много лесно можем да крещим и да гледаме тъжно в нищото, да се потим и да напълваме жили – това е много по-лесно, отколкото другото – да разсмееш хората така, че като излизат от залата, да си кажат: „Искам още!“, смята Калин Сърменов.
„Досега не бях играл във водевил. Признавам, че първоначално имах леко притеснение. Самата дума водевил създава една различна представа от това, което си чувал и знаел. Но с времето започваш да разбираш какво представлява този жанр, или по-скоро – какво представлява за нас. Да речем, че има елементи от музиката, има елементи от ситуационната комедия, има елементи от клоунадата, и когато всичко се балансира и се събере заедно, се получава комедийният водевил“, казва пред БТА актьорът Светлозар Начев. На него е поверена една от главните роли в спектакъла (Джак).
„Никакви пластове няма при нас. Действието се развива хоризонтално, еднопланово. Разглеждаме една проста история. Две момчета харесват две момичета. И това е случка, която нищо повече не носи след себе си. Вътре има взаимоотношения баща-син, има роднини. Действието се развива в едно малко село. Показваме как хората общуват – това е“, разказва Калин Сърменов.
Двама актьори – Джак и Лео (Михаил Сървански), обикалят САЩ, играейки евтини шекспирови спектакли. Кариерата им е в упадък, докато случайно научават, че богата възрастна дама умира и иска да остави наследството си на две нейни племеннички, които не е виждала от години. Проблемът е, че племенничките се оказват… жени. Лео и Джак решават да се преоблекат като жените Максин и Стефани, за да получат наследството. Впоследствие Лео се влюбва в истинската Мег (Анита Ангелова). Самата леля (Петър Калчев) всъщност не умира, което усложнява всичко. Появява се и годеник на Мег (Явор Борисов). Планът на двамата актьори излиза извън контрол, което води до разобличаване на измама, събиране на истинските влюбени и… щастлив край.
В „Примадони“ преводът е на Михаела Кацарова. В постановъчния екип са още Асен Аврамов – музика, сценография – Теодора Лазарова, хореография – Росен Михайлов. В ролите са Иван Панев и студентите от класа на Сърменов в театралния колеж „Любен Гройс“ – Венцислав Венциславов и Мила Пейова. Музикантите са Мартин Каров, Пламен Великов, Данаил Николов, Румен Караманов; Благовест Георгиев. Драматург е Богдана Костуркова, помощник-режисьори – Цветелина Симеонова и Александра Иванова.
Калин Сърменов и Светлозар Начев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за сложността на водевила и смяната на жанровете, за „Примадони“ – идентичността, амбицията и желанието да бъдеш забелязан, за комедията на Лудвиг като партньорски жанр и сценичната химия между актьорите, за днешния български вкус към комедията.
Г-н Сърменов, казвате, че поставяте водевил. Това не звучи ли малко старомодно?
Калин Сърменов: Точно така! Звучи със същата сила неразбиращо се в България, както и думата старомодно. Никой не разбира какво е водевил в България. Не знаем, понеже сме много извисени. Понеже непрекъснато имаме някакви много големи творчески инвенции. Някак си, като кажем водевил, това ни обижда, но като влезем навътре в логиката на водевила, се оказва, че никой нищо не разбира… Това е една абсолютно непозната територия. Навремето в този театър имаше хора, които владееха техниката на водевила, и това е едно от нещата, от които се създаваше напрежение в нашего брата. Неразбирането води след себе си и това, че въобще не се прави водевил, защото безпомощно интелектуално ние го приехме за нещо лошо. А водевилът е изключително сложен жанр. Той изисква усещане за пеене, усещане за движение, усещане за чувство за хумор… Ние правим комедиен водевил. И аз много се радвам, че това може да се случи, защото само по себе си е изключително.
Тук има много елементи и можения, които трябва да се съберат. Трябва да имаш оркестър, който да свири на живо, а всичките тези хора, които са в оркестъра, трябва да разбират от актьорска работа. Ние сме единственият театър с оркестър. Оттук нататък трябва да се намери текст, който да отговаря на тези изисквания, да се преработи и да се създаде компилация от причинно-следствени връзки, за да се роди това нещо. Трябва да има кой да го направи. След това трябва да има композитор, който да седне, заедно с режисьора да измислят стилистиката и тази стилистика трябва да бъде доказана в рамките на жанра.
За това, което правим, благодаря много на Асен Аврамов – изключителен композитор. Има над 35 песни в представлението, което е изключително сложно.
Хората, които застанаха зад идеята, трябва да са на високо професионално ниво, иначе нищо не може да стане. Много лесно можем да крещим и да гледаме тъжно в нищото, да се потим и да напълваме жили – това е много по-лесно, отколкото другото – да разсмееш хората така, че като излизат от залата, да си кажат: „Искам още!“.
Светлозар Начев: За мен това е ново. Досега не бях играл в водевил. Признавам, че първоначално имах леко притеснение. Самата дума водевил създава една различна представа от това, което си чувал и знаел. Но с времето започваш да разбираш какво представлява този жанр, или по-скоро – какво представлява за нас. Да речем, че има елементи от музиката, има елементи от ситуационната комедия, има елементи от клоунадата, и когато всичко се балансира и се събере заедно, се получава комедийният водевил. Така бих го описал аз.
Под смеха в пиесата стоят теми като идентичност, амбиция и желанието да бъдеш забелязан. Кой пласт Ви се стори най-важен и как го подчертавате?
Калин Сърменов: Никакви пластове няма при нас. Действието се развива хоризонтално, еднопланово. Нямаме никакви претенции за нищо (Усмихва се – бел. а.). Ние разглеждаме една проста история. Две момчета харесват две момичета. И това е случка, която нищо повече не носи след себе си. Вътре има взаимоотношения баща-син, има роднини. Действието се развива в едно малко село. Показваме как хората общуват – нищо повече!
Пиесата изисква актьорите да сменят идентичности и жанрови тонове почти мигновено. Как се постига тази пластичност така, че да се избегне чистата буфонада?
Калин Сърменов: Проблемът е, че това нещо много лесно може да стане бутафорно, ако ние не играем истината. А истината е любовта. Не говорим за нищо друго. Както казах, тук трябват артисти, които да имат рефлекс, и да могат да разберат необходимостите от натрупване на емоции, на средства, за да се правят тези смени. Това е изключително сложно нещо. Аз съм много доволен, че имаме екип и нашият театър има най-много премиери в България, защото това води до обиграване на трупата. Ние имаме трупа, която работи! Отбор, който не тренира и не работи, не може да има успехи.
Джак, един от главните герои, непрекъснато се движи между две идентичности. Как намерихте актьорската логика, която да държи тази двойственост вярна и забавна, без да се разпадне на чиста заигравка?
Светлозар Начев: С репетиции. Този тип театрален ход, в който мъже играят жени, е познат отдавна, още от времето на Шекспир. Всъщност, авторът по някакъв начин е вдъхновен от Шекспировите пиеси и има моменти, които много приличат на сцени от пиесите на Шекспир, както и номерът с преобличането. В началото се чувстваш малко странно, неуверено или леко бутафорно. В един момент, като хванеш мисленето на персонажа, нещата се получават.
Комедията на Лудвиг е много партньорски жанр. Как изградихте сценичната химия с колегата Сървански, който играе Лео, и какви импровизации си позволихте в репетициите?
Светлозар Начев: Ние имахме малко по-дълъг репетиционен процес, който започна още от предишния сезон. И това беше много полезно за нас, тъй като имахме време да пробваме различни неща, да се отказваме от нещата, които не работят.
С Михаил работим и в други представления. Освен на сцената, имаме партньорство и помежду си, така че и това доста спомогна. Имаме общо чувство за хумор, което също е много важно. И с времето стигнахме до етап, в който няма нужда да се наговаряме за определени неща, които искаме да опитаме в репетицията или в спектакъла. Просто има доста добра химия и усещане помежду ни. Подаваме си топката, така да се каже.
Джак участва в доста физически и темпови комедийни ситуации. Кои бяха най-трудните технически моменти и как ги репетирахте?
Светлозар Начев: Ходенето на токчета, например, е едно от нещата, които в началото беше трудно. Но се оказа, че с практиката се научава. В началото се бях възхитил на жените как така самоотвержено постоянно са на токчета. Всъщност, физиката ти и самият баланс се променя, което беше интересно, но не бих казал трудно. Свиква се.
Успяхте ли да вложите нещо лично в ролята – жест, интонация, ритъм, който идва от Вас?
Светлозар Начев: Да. Едно от нещата, които ми бяха интересни в самия персонаж, е че той е на ръба на възраст, в която вече иска да се откаже от авантюризма. Мисли за любов, за нещо по-сериозно, за семейство. Това, например, по някакъв начин в момента ме вълнува и можем да кажем, че имаме нещо общо с персонажа.
Какъв е според Вас днешният български вкус към комедия? И как „Примадони“ отговаря на нуждата на зрителя да се смее, но и да се почувства интелигентно въвлечен?
Светлозар Начев: В нашето представление присъства темата за театъра и това, че в живота постоянно играем и се преструваме на някои, които не сме, по различни причини. Според мен това би останало след представлението – че всъщност животът ни поставя във всякакви ситуации, в които ни се налага да се представим като други, да се преиначим. Понякога това изглежда доста абсурдно и нелепо, но е част от живота и битието, в което се намираме.
Калин Сърменов: Ние, в България, и с хумора се отнесохме по същия начин, както и с драмата. От неразбирането започнахме да имаме претенции. И тези претенции минаха, от една страна, в крайностите на така наречения драматизъм – в едно блеене в пространството, и другата крайност – евтини смешки от кръста надолу. Това разминаване доведе до ситуацията, в която се намираме в момента. Тя, разбира се, е плод на много неща, като се почне, че в България въобще не обръщаме внимание на важните неща. Кои театри в случая са важни и кои не са важни? Няма нищо страшно да си признаем, че има едни театри, които носят след себе си история, важна за бъдещето и за миналото, и театри, които помагат това нещо да се случи. В това няма нищо страшно!
За да имаш големи отбори, трябва да имаш и малки отбори. Артистите също трябва да минават през по-малките театри, за да стигат до големите. Това трябва да бъде политика на държавата. Но понеже сме родени в социалистическия реализъм, за нас всички са еднакви. Това много го обичам! Затова и няма разлика между театрите. Няма да назовавам имена, защо има много чувствителни, но това е невъзможно да се случи, докато държавата не разбере, че трябва да се направи категоризация, независимо на каква основа. Може да е финансова, може да е регионална или каквото искат. Азбучна може да е, но трябва да има категоризация. Това ще смени цялото поведение и на този така наречен свободен сектор. Защото ние непрекъснато водим битка със свободния сектор. Така нареченият свободен сектор е нещо, за което аз алармирам отдавна. Там няма контрол.
Това, което виждате в „Примадони“, е огромен декор с огромни инвестиции. От другата страна, има представления с две пердета и едно столче, което се взима от мястото, на което отиват. По този начин ние развращаваме публиката, а после се борим за нея. И когато поискаме нещо от нея, тя казва „Чакай малко. На какво ми се правите?“. И това вече е един процес, който е необратим. В последните четири години, след КОВИД, никой от управляващите не си поставя тези проблеми като приоритет.
Къде в спектакъла зрителят може да разпознае Вашия личен, Сърменовски почерк, онзи тип хумор, който е едновременно актьорски и режисьорски?
Калин Сърменов: Бих казал, че лично мое е това да не можеш да си поемеш дъх през цялото време – от самото начало до самия край. Искам, уважавам и се опитвам да правя тези неща, защото смятам, че това е смисълът – начинът, по който държиш зрителя и контактуваш с него. При нас е отворена форма. Това е малко площаден театър, който изисква пряка комуникация с публиката. Иска се директно отношение, дисциплина, самодисциплина, ред, изключителна прецизност в изразните средства и разработване на собствената ти професионална партитура, за да може това да се случи. Това, което правим ние, е висока топка. Казвам го с цялата отговорност. Ако някой може да го направи по-добре, да дойде и да ме обори.
Светлозар Начев: Калин Сърменов има опит и е работил с актьори от едно друго време, които владеят много добре този жанр, в който ние присъстваме. През него и през неговия опит, и срещата му с тях, ние успяхме много по-лесно да разберем какво се изисква и как да се получи всяка сцена. Той доста ни помогна в това, защото владее много добре гега и правилата на комедията. За нас беше много полезно да се срещаме през неговия опит с опита на едни други хора.
Това означава ли, че Ви е казвал „Играй като Парцалев“ или „Играй като Татяна Лолова“?
Светлозар Начев: Не, изобщо. Когато той ти даде насока в сцената и какво се изисква, в един момент виждаш, че следвайки простите насоки на режисьора, сцената се получава. И разбереш, че това е така, защото той много пъти е играл в такъв тип представление.
Автор – Даниел Димитров
Оператор – Любен Младенов
Монтаж – Валя Ковачева
