Напоследък много приятели и читатели ме питат защо раболепието все по-често се налага като една от забележителните и забележими черти на нашия политически характер. Много деликатен и неприятен въпрос, без съмнение. От почитта и раболепието към Падишаха, после към Фюрера, после към Генералисимуса и Сие, сега към Новия Голям брат отвъд океана и едновременно към Сестрата от Брюксел. Ако повечето българи го чувстват така, за какво говори всичко това? Още по-неприятен въпрос.
Имаше някога един изключителен журналист в „Ню Йорк Таймс“, казваше се Уилям Съфайър. Както подсказва фамилното му име, той е евреин (Сафир), дете на преселници от Румъния. Сафир-Съфайър беше епоха в историята на вестника. Той си избираше една от „думите на деня“ от устата на политиците, изследваше етимологията й и я разчепкваше от всички страни, обяснявайки на читателите нюансите на въпросната дума, както и еволюцията й в политическия жаргон на страната му. (Не на Румъния…)
Какво ли би казал Уилям Съфайър, ако днес трябваше да напише есе за раболепието като отличителен белег в поведението на значителна част от политическатра ни класа?
Даваме си сметка, че нагазваме в тресавище. Но читателите ме питат: защо толкова често искаме да се поклоним някому? Да му се харесаме? Да му се закълнем във вечна вярност и дружба до хоризонта? Да напишем Ода за него? Да го сравним „с въздуха и слънцето“ за всяко живо същество? Да му подарим малко пухкаво кученце, една-две военни бази, та и целия ни суверенитет, ако новите ценности го изискват? А докато тече сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк да си направим снимка с Него и съпругата му, да си я сложим в рамка в кабинета до снимките с „трите папи“, галили го по главицата, и да си тръгнем после към дома с цялото премиерско воинство, включващо половината министри. Защото много въпроси има за решаване в ООН-то, много Комитети има и там (шест), плюс Съвета за сигурност, плюс Икономическия и социален съвет, плюс … И на всяко заседание е добре да имаме по един министър, да следи той/тя температурата на дебатите в залата, докато НетаняУ обещава пълна демократизация и тотална ликвидация на Газа… Апропо, на неговата реч цялата наша делегация нямаше кураж за „евакуация.“
Някога комшиите, особено югославяните“ ни се присмиваха, че сме искали да бъдем „Шестнайсета република“, но Никита Сергееяич ни отрязал. Имах един колега – Ненад Бриски – от много влиятелното белградско списание „НИН“, който при едно гостуване в София изрази искреното си учудване от идолопоклонническото раболепие на нашите първенци пред Москва. Това беше по времето, когато един талантлив поет беше предупредил „другаря Живков“, че може да му забрани всичко, но не може да му забрани да го обича. Междувременно моят приятел Ненад направи оцетна гримаса, когато му напомних за една тяхна популярна песен, в която се казваше, че югославяните се кълнат във вярност към идеалите на Тито („Друже Тито, ми ти се кунемо…“ ) и други сочни дитирамби. С годините „Необвързаният приятел Ненад“ се изгуби от очите ми и не зная какво би казал за днешните предпочитания на Вучич към военните паради от Белград и „нагоре“. Неведоми са пътищата на съдбата.
Но да не се отклоняваме. Ако се доверимм на Метода на Съфайър, ще видим, че в корените на раболепието се крие съществителното „раб“, от руски език – роб, подчинен … и „леп“ – слагам, свързвам, залепвам, закрепвам… Цялата конструкция не е никак приятна и докарва на подчинение, слугинаж, унизителна покорност и угодничество. Синонимите са доста: подлизурство, угодничество, подмазване, унижение, низост, послушание, сервилност, чинопочитание, ласкателство, лицемерие, лакейничество, низкопоклоничество. А и вероятно още няколко думи, самите те наведени в неудобна поза. Деликатна работа. Не само в лингвистичен смисъл…
Оттам до изпробваната многократно фраза за преклонената главичка и сабята, крачката е твърде малка, а цената – твърде голяма.
Кое все пак определя нашата като че ли вродена, наследена, генетично детерминирана и неясно как появила се през вековете пословична „любезност“ към „великите сили“, към завоеватели и тирани, към сатрапи и султани, към асорти стари „силоваци“ и нови „съюзни юнаци“? Би могло да се очаква, че времето на Преклонените главички, за които говори огненият Поет, дал личен пример и платил сметката със собствената си глава, е отдавна отминало… Останало е някъде след Априлското въстрание, след репортажите на Макгахан и боеветре при Шипка. Султанът, пашите и юзбашиите уж изчезнаха, но сякаш само за да се преродят в Иванчо-Хаджи-Пенчовци, Бай-Ганю-Сомовци, в слепи за реалността археолози-Богдан-Филовци, последвани от верноподанически полицейски величия, възхитени от Фюрера или Берия… Или от разноцветни ухажори на нови ценности и пълководци, бленуващи и пропагандиращи нова война в сърцето на Европа. Като че ли не ни стига тази в Украйна, която вместо да я спрем с дипломация, я разпалваме с агитация в стил „БоДжоу“, както на жаргон се нарича „твочеството“ на Борис Джонсън. Елитни мислители и светли умове като Професор Джефри Сакс от Колумбийския университет или колегата му Джон Миършаймър от Чикагския университет са набутани в глуха ефирно-екранна линия, защото излизат извън рамките и клишетата на официалната пропаганда. Но на първа линия по говорене и даване на указания е група бивши военни от съветски генерал-щабни институции, преквалифицирани в омайни чучулиги на войната. Между тях, удавени от словесните им потоци, понякога се чуват и оригиналните гласове на двама Иво Христовци, на един Васил Василев, който не се страхува, и на Явор Дачков. И на още 5-6 смечаци. Когато все пак стане леееко неудобно на главнокомандващите медийния парад, се дава думата на един мъдър човек и бивш дипломат – Любомир Кючуков. Но за баланс срещу него – една бивша негова колежка. За всеки случай да се гарантира „кръговата отбрана“ на Идеала.
И това е само малка част от пропагандното платно, което дърпа националния кораб към още по-бурни и мъгливи политически водовъртежи. Нима не сме се поучили от собствената си история? Толкова ли е трудно да се досетим, че имаме и национални интереси в политиката и икономиката, в културата и дипломацията? Че многогласието е задължително в една демокрация и особено в нейните медии? В американските медиии и в тези на Великобритания, в техните университетски и интелектуални среди могат да се видят десетки различни мнения по всякакви въпроси, включително и за войната в Украйна или за касапницата в Газа. У нас в най-добрия случай повечето медийни тромпети имат „сурдинки“. Никой не иска да го сритат в ребрата, камо ли да му дадат орден „Кирил и Методий“. Дирижираното Раболепието е по-ценно от многоцветното Великолепие.
Беднотията ли е в основата на това раболепие, страхът от Големия Брат или Милата Сестра, които раздават международните порции и парични потоци, или Дамоклевият меч на Магнитски виси като остра сабя над приведените полит-главици, които се въртят неспирно, опитвайки се да доловят и най-малката промяна в посоката на Глобалния вятър? Не е ли време да се еманципираме поне малко повече в световното и европейското пространство, както го правят и други държави и народи? И както го направиха нашите великолепни млади волейболисти във Филипините, показвайки „див копнеж“ не по едрите звезди на Фамагуста или Брюксел, а към нови хоризонти с поне една българска звезда отгоре. Със собствено самочувствие на Българи, които не обичат нито раболепието, нито наведените глави. И имам чувството, че този път нашите „елити“ правилно разчетоха сигналите на момчетата и на хилядите техни почитатели и не побързаха да се „отъркат“ в славата им…
Но да се върнем обратно при основната тема. Дали част от причината за това да сме винаги първи във всякакви санкции срещу новия Враг, дори когато тези санкции са вредни за дългосрочните ни национални интереси, не е умението на Господаря да създава покорни и наведени главици от специално подбрани политически тарикати, алчни и арогантни силоваци, които са готови да служат с покорство и максимална преданост на тези, които са ги короновали?
Дали като реакция на този старателен подбор на „новите елити“ от „Новия Рим“ не се роди и тази мълчалива дистанция на милиони европейци от Брюксел и неговите не съвсем избрани лидери? Дали филигранното лицемерие на Запада, двойните му стандарти в почти всички области (войните в Украйна и Газа като илюстративен пример) – както пише Сър Макс Хейстингс, един от ветераните на английската журналистика – не родиха тази резервираност към демократичните стандарти и правила, налагани от Вашингтон и Лондон, от Брюксел и Тел Авив? Защо и кой отслаби до неузнаваемост ролята на ООН след Кофи Анан, защо дори войната в Украйна не можа да убеди с високата си пропагандна стойност милиарди хора от глобалния Юг, че е дошъл моментът на многополюсния свят? Че Китай е днес икономическият локомотив на този нов свят, заедно с Индия, Бразилия и още няколко огромни държави и икономики, а Русия е техният военен гарант? Какво става в света днес и какъв ще бъде той утре?
Докато подобни въпроси се блъскат в главите на милиони хора от целия свят, много наши сънародници се удивляват на бързината, с която „народните ни избраници“ ентусиазирано пледират да творим все по-многобройни инициативи за икономически, дипломатически и културни мерки срещу Врага. Да строим заводи за барут и снаряди там, където вероятно от траките насам сме садили лозя и рози. А докато десетки градове и села умират от жажда и полетата ни плачат за вода, ние първи ръкопляскаме на Сестрата от Брюксел и на идеите й обединена Европа да инвестира близо трилион евро в американската икономика; щастливи сме ние, че можем с радост да изразим верноподаническата си воля да лъснем с език обущата на Големия брат. Новият Брат, описван и от Оруел, а не някогашният от Москва. Както би казал Алеко, Келепирът тук е Ориентирът. Без Келепир няма нито Пир, нито Мир по света и у нас, нашепват ни новите Гочоолу и Дочоолу, предвождани от Майстора на изящното слово Данко Хаирсъзина. Случайно ли е, че както от Брюксел, така и от „Репортери без граници“ гледат на нашите медийни практики – от това КОЙ ги притежава до „многогласието им“ – като на останки от друга епоха, от други „сиви кардинали“ със сиви помисли. Дори тъй обичаният от либералите Волтер с неговото символ-верую – „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш…“, дори и неговата мила и вековна препоръка се подминава със саркастична усмивка.
А Данковият началник, един изящен и безсловесен политик, ни цитира думите на Кардинал Ришельо, фин френски мислител:“Дайте ми само шест реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях достатъчно причини, за да го обеся.“
Припомних тези думи не като предупреждение или злорадство, а просто от любов към историческата мъдрост на стара Франция.
Все пак, освен евроатлантици май бяхме и франкофони?
А и на всичко отгоре, няма такъв господар, който да обича лакея си.
