Или как нищо в „страната на орлите” не е такова, каквото го познавате!
За Албания знаех малко. Да не кажа – нищо. Малкото ми познания бяха свързани най-вече със Северна Албания и действащия там Канун (вендета), липсата на права на жените, тотална изостаналост в резултат на изолацията на страната, наложена на Енвер Ходжа и вицовете от детството ми за „албанския реотан”.
Бях там на втория ден от едно прекрасно пътуване с част от дамите на клуб „Майчина грижа” и неопределеността на нещата ме изненада още с влизането. Не можех да определя видяното и усетенето, като нещо познато. Всичко е някак хем много близко, хем е много различно… За нещата там не могат да се дават определения защото не се вписват в нито едно от тях.
Непосредствено след преминаваето на границата впечатление правят т. нар. Lavazh – импровизирани автомвики, които са една до друга. Думата „автомивка” е пресилена. Те представляват отбивка от пътя посипана с малко чакъл, маркуч, от който тече вода непрекъснатo (заради многото подпочвени води в региона), човек, препарат и гъба.
Албания е планинска страна, планините са около 70% от територията. Пътят лъкатуши край полегати хълмове и разбираш защо я наричат Страната на орлите. По протежение на пътя, от границата към един от курортните им градове Дуръс, се нижат къщи на разстояние една от друга, почти всички нови, с първи етаж пригоден за някакъв дребен бизнес – магазинче, кафене, бръснарница или друго и втори етаж за живеене. Заради отдалечеността на къщите една от друга, ти се струва, че това са картини – някак застинали, но живи, всяка сама за себе си, но и в цялост с останалите. Навсякъде има хора, всичко е слабо осветено и се вижда живот, истински.
Тази картини свършват, там където се появява уличното осветление, на влизане в град Дурас – Албанската ривиера. Там започва бетонната „зараза”, която е завладяла и тях. Същите като при нас бетонни, пусти и слепи, бивши, настоящи и никога не случили се хотели. Става ти тъжно и търсиш логиката на нещата, които се случват там в Албания и тук в България и се питаш, кой конспиративен заговор дава обяснение, защо банките дават пари за неща, които всички знаят, че няма да се случат…? Нямам отговор… само се натъжавам и ми е малко мъчно за тях.
Намираме нашият хотел – 5-звездният Престиж Ризорт – райско кътче насред бетонната джунгла, където всичко е безупречно – хотелът, морето, пясъкът, отдлечеността и комфорта. Мястото е приказно, добре уредено, с хубав плаж на Адриатическо море (в Албания крайбрежната ивица е 362 км), басейни и палми.
През първия ден от обиколката на Албания, запланувания град е Круя. Наш екскурзовод е Мартин – професор в университет в Тирана, който печели допълнително от такива обиколки с туристи. Сигурно така изглеждат повечето албанци – спокойни, образовани (образованието е изключително важно за тях и грамотни са 99% от населението), усмихнати и без да се вземат на сериозно.
Круя е крепост, което е последното гнездо на съпротива срещу османското нашествие на Балканите. Построена е на върха на планински хребет. Тук е и музеят на националния герой на Албания Скендербег. Скндерберг е голямата гордост на Албания. Тук всчико е Скендерберг – улици, площади, кина и прословутия коняк „Скендерберг”.
Атмосферата на тази крепост, си я усещам като наша. И пазарската улица, и навалицата от хора и нещата, които се продават. Където и на Балканите да отидете ще видите все същото.
Другата ми голяма изненада беше албанският език. Той не прилича на никой друг език. Смесица от латински, италиански, румънски и дори български. Затова, за да се сдобиеш с диплома за висше образование трябва преди това да си взел изпит по английски език, което става само в два лицензирани университета в Тирана – един американски и един английски. Голяма част от младежите тук знаят италиански, вместо английски, останал от времето на окупацията на Албания от Италия.
Трафикът е много натоварен, да не кажа ужасен. Колите са много, а улиците и шофьорите неподготвени за тях (Тук всяка втора кола е мерцедес. В Албания се шегуват, че трябва да си сложат емблемата на Мерцедес на националния флаг). Правила за движение и да има, никой не е чувал за тях. Трудно се шофира и още по-трудно се паркира, но с помощта на Мартин се справяме.
Липсата на определеност в тази страна засяга може би най-вече религията. Тук нищо не е такова, каквото го знаем. Мюсюлманите са само 38,8 % (в моите представи те бяха около 80%) и са т. нар. бекташи – умерено и много либерално разклонение на исляма (тук забулените жени бяха по-малко, отколкото в Македония), християните общо са 35,4%, нерелигиозни са 25,6%. Според Мартин тук няма разделение на религиите. Всеки уважава религията на другия, но не я смята за пречка в общувантео. Женят се хора от различни религии, празнуват всички религиозни празници заедно. Разделението по религиозен принцип е по-скоро условно. Дори гробищата им са общи. Тук е по-важна родовата и национална принадлежност.
Новите джамиите в Албания са много. Построили ги чужди ислямски организации заедно с болници, училища и университети, но джамиите останали празни. Хората не влизали в тях, особено младите, защото поколението на 40, 50 и 60-годишните са атеисти – така са възпитавани (техният дългогодишен ръководител Енвер Ходжа обявява Албания за първата в света атеистична република). Затова албанците се обръщат към американците да ги спасят от арабите и техните ултиматуми -джамиите да се напълнят, но американците казват, че така е по-добре, защото албанците ще влееят един по-мек ислям.
Албанците са свикнали да са част от някой и нещо друго. След като са част от България през IX-XIII век, албанските земи са завладяни от Османската империя през 1478 г. и се освобождават 1912 г. След това са окупирани от италианците, после германците, за кратко са сателит на сръбската държава, после са със Сталин и руснаците, след като Енвер Ходжа не одобрява реформите на Хрушчов, който искал, според него, да направи от Албания „бананова република”, която вместо да разработва нефтени и минни находища, е трябвало да отглежда плодове, се обръщат към китайците .
Тъй като връзките с Китай не предвиждали какъвто и да е военен съюз, Албания трябвало да включи в своята програма за самостоятелност и самоотбраната. В резултат на паниката, която обхванала албанското ръководство, из цялата страна спешно били изградени около 700 000 бетонни бункери. По един за всяко семейство. Сега една част са съборени, а друга – превърната в музеи, галерии и дори ресторанти.
Всичко това е оставило следа в атмосферата на Албания. Архитектурата в Дуръс, Круя и Тирана – градовете от нашата обиколка, е разнообразна. Всички, които са имали някакво влияние над Албания, през различните етапи от нейната история, са оставили следа в нейната архитектура. Тук има римски амфитеатър, типично италианска архитектура, по сталиниски еднообразни и лишени от облик блокове (които масово се опитват да оцветят и да им дадат душа, чрез всякакви и малко странни опити за освежаване), характерната за Албания архитектура и модерно строителство. Тук се строи – много и навсякъде, джамии, църкви, административни сгради и хотели.
Текст и снимки: Диана СТЕФАНОВА
