Животът на всякой човек е огърлица от весели и скръбни дни. Такава огърлица носи и поетът. И ако иска да бъде искрен изобразител на живота, той не може да пее само за слънце и пролет. С тези думи, публикувани във в. „Тревненски зов“ през 1966 г., Пенчо Славейков очертава своята представа за мисията на поета. През 2026 г. се навършват 160 години от рождението на една от най-ярките фигури в българската литература.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна като най-малкият син на поета Петко Рачов Славейков (1827–1895) и Ирина Славейкова – дъщеря на заможен тревненец. Роден е в многолюдно семейство със седем деца – сред неговите братя са политиците Иван и Христо Славейкови, както и публицистът Рачо Славейков. Още в детството си Пенчо става свидетел на обществените и политическите борби, в които участва неговият баща – както срещу фанариотите и чорбаджиите преди Освобождението, така и по-късно срещу реакционните и консервативни среди при изработването на Търновската конституция (1879), според материал от архивния фонд на Българското национално радио (БНР).
Ученическите му години преминават в Трявна и Стара Загора (1873–1877) и са белязани от спомени за освободителната борба. След Освобождението той продължава образованието си в Сливен, Търново, София и Пловдив (1878–1884). Именно в Пловдив тежко замръзване му причинява продължително и мъчително заболяване, довело до парализа на нервите. Лечението в Пловдив, София, Виена, Париж, Лайпциг и Берлин остава без успех. Придобитият недъг оставя дълбок отпечатък върху целия му живот – младият Славейков трябва наново да се учи да говори, да пише и да ходи. Това изпитание обаче изостря неговата чувствителност и наблюдателност, превръщайки страданието в своеобразен духовен учител, който го извисява.
От 1890 г. сътрудничи на списание „Денница“, редактирано от Иван Вазов, а от 1892 г. – на списанието на д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919) „Мисъл“. През 1892 г. заминава за Лайпциг, където учи философия и слуша лекции и по други хуманитарни дисциплини. По данни в енциклопедия „България“ там Славейков се запознава с философията и естетиката на Фридрих Ницше, Йоханес Фолкелт, Вилхелм Вунд, с класическата и модерната немска литература, с творчеството на полските поети Адам Мицкевич и Юлиуш Словацки. През 1896 г. работи върху дисертация на тема „Хайне в развитието на руската лирика“. В страната е председател на Българското студентско академично дружество и член на Лайпцигското литературно дружество, а интересът му към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, на което е член. В Германия остава до 1898 г. През това време пише стихосбирката „Епически песни” (1896), която включва баладите „Чумави”, „Неразделни”, поемите „Коледари”, „Ралица”, „Бойко” и други.
ПОЕТ И ОБЩЕСТВЕНИК НА МОДЕРНА БЪЛГАРИЯ
След завръщането си в България в началото на 1898 г. Пенчо Славейков е избран за действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките – БАН). Още същата година е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия, а паралелно с това е командирован в Народната библиотека (днес Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“).
Професионалният му път скоро се свързва трайно с институцията – през 1901 г. става неин заместник-директор (до 1908), а впоследствие и директор (1909–1911). В този период Славейков развива активна библиографска дейност и издава редица справочни трудове, сред които „Библиографски бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници през 1900 и 1901 година“ (1903) и „Опис на българските периодични издания (1844–1900)“ (1903).
За кратко – между 1908 и 1909 г., оглавява и Народния театър, където по същото време артистичен секретар е Пейо Яворов (1878-1914). През септември 1908 г. предприема с трупата турне в Македония. В стремежа си да отстоява независимостта на театъра, Славейков влиза в конфликт с министъра на народното просвещение Никола Мушанов и напуска поста.
Творчеството му от този период включва стихотворения с ясно изразена гражданска и патриотична насоченост – „Сто и двадесет души“, „Харамии“, „На Шипка“, „Над него ден изгрява“ и други, в които се открояват демократичният му мироглед и реалистичният художествен подход. През 1910 г. излиза и една от най-значимите му книги – антологията „На острова на блажените“.
Пенчо Славейков остава сред водещите фигури в кръга „Мисъл“ до края на неговото съществуване през 1910 г., заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров (1879-1916) и д-р Кръстьо Кръстев – имена, стоящи в основата на модерната българска литература. В едноименното списание той активно привлича млади автори, насърчава ги и подпомага тяхното творческо развитие.
През 1909 г. Пенчо Славейков заедно с проф. Васил Златарски е командирован в Русия, за пренасяне на костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов и участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. На 20 юни 1910 г. произнася смела реч против свикването в София на Славянския събор. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина и Рим, за да се запознае с библиотечното дело в чужбина. Върви по пътя на културата от изток на запад и използва пътуването си за по-широки културни цели, води си бележки за всичко видяно, има намерение да потърси ценни за България стари ръкописи в Палермо, според публикация във в. „Литературен фронт“ от 1990 г.
ПРОКУДЕН ОТ СВОЯТА РОДИНА
Новият министър на народното просвещение Стефан Бобчев – уредник на Славянския събор, го отзовава и го уволнява от директорския пост в Народната библиотека, а на негово място назначава брат си. В замяна на това Славейков получава предложение да заеме длъжността на уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение. Условията на назначението са унизителни – Славейков е инвалид, а работният му кабинет се намира на четвъртия етаж, в сграда без асансьор, пише в брой на в. Земеделско знаме от 1986 г. Оскърбен, поетът отказва да поеме тази длъжност и напуска България, обричайки се на доброволно изгнание.
До края на живота си Славейков поддържа сърдечна връзка с поетесата Мара Белчева (1868-1937), вдовица на Христо Белчев, министър на финансите в кабинета на Стефан Стамболов. След напускането на България поетът поема към Швейцария, след което се установява в Рим. Обстоятелствата около отпътуването му от родината сериозно влошават крехкото му здраве. На 23 май 1912 г. Мара Белчева и Пенчо Славейков пристигат в малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо, Италия. Изнурен от дългогодишната усилена работа, огорчен и измъчван от мисълта за несигурното си бъдеще, Славейков умира в изгнание на 28 май 1912 г. в хотел „Бела виста“. Погребан е в гроб на ъгъл, откъдето се виждат Алпите и Монблан.
През януари 1912 г. шведският писател Алфред Йенсен, член на Института за Нобелова награда, предлага Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература за поемата му „Кървава песен“, но поради смъртта на поета предложението на Йенсен не е разгледано от Нобеловия комитет.
Тленните останки на Славейков са пренесени в София през 1921 г., където в тържествена обстановка, заедно с останките на Петко Тодоров, са препогребани на родна земя. Надгробното слово е произнесено от литературния историк Боян Пенев.
ПРИЗНАНИЕ
Днес на Петко и Пенчо Славейкови е отредено заслужено място в културната ни памет. В Трявна на 31 октомври 1964 г. е открита къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови“ – роден дом на Славейков-син. На улица „Георги С. Раковски“ 138 в София се помещава къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови“, открита на 1 юли 1951 г. През 1966 г. тя е основно разширена, преустроена и обогатена, изградена е постоянна документална художествена експозиция. От 1976 г. къщата в София е филиал на Националния музей на българската литература.
По случай 25-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков на 24 май 1937 г. в Дома на нациите в Лайпциг е открита тържествено паметна плоча, дело на германо-българското дружество в Берлин, с надпис „На големия български поет Пенчо Славейков“, четем в брой на изданието „Една седмица в София“ от 1991 г. През 1967 г. в Брунате, върху стената на сградата, в която е живял и починал Пенчо Славейков, е открита паметна плоча от мрамор, с бронзов барелеф на поета, с текст на български и италиански. На български надписът гласи: “В този дом – прокуден от своята родина – почина през 1912 големият български поет и патриот Пенчо Славейков. От Съюза на българските писатели“.
Още едно свидетелство за трайното и разпознаваемо присъствие на Пенчо Славейков в българската културна памет е бронзовата скулптурна композиция на баща и син Славейкови, дело на Георги Чапкънов, издигната на площад „Петко Славейков“ в София. Името на поета носи и централен столичен булевард, както и Първо средно училище „Пенчо Славейков“ – правоприемник на основаната през 1879 г. Софийска класическа гимназия, известна в миналото и като Първа софийска мъжка гимназия „Св. Иван Рилски“.
В столичния квартал Лозенец се намира и Народно читалище „Пенчо П. Славейков 1921“, създадено през 1921 г. в дома на учителя Иван Радев, негов първи председател. През 1932 г. започва изграждането на собствена сграда на бул. „Черни връх“ 35, която читалището обитава и до днес, утвърждавайки се като още едно средище, пазещо жив спомена за поета и неговото дело.
През 2016 г., по повод 150-годишнината от рождението на Пенчо Славейков, Българската народна банка (БНБ) пуска в обращение медна възпоменателна монета с тираж от само две хиляди бройки. Тя е с номинал два лева и се продава на касите на БНБ за 18 лева. На 27 април 2016 г. в Трявна се провежда и официална церемония за валидиране на пощенска марка по повод годишнината от рождението на Пенчо Славейков, четем в емисия „Вътрешна информация“ на БТА.
ТВОРЧЕСТВО
Първата стихосбирка на Славейков носи заглавието „Момини сълзи“ (1888) – съдържа кратки лирически стихотворения, по-голямата част от които написани под влиянието на Хайнрих Хайне. Поетът не е доволен от постигнатото и въпреки ласкавите отзиви на Стоян Михайловски и Иван Вазов иска да я унищожи. Славейков създава жанрово разнолико творчество – лирически стихотворения, епически песни и поеми, героически епос, рецензии, литературни портрети, очерци, пътеписи, есета, студии. Към творбите си е много взискателен и критичен, многократно ги преработва, воден от стремеж към съвършенство. Издава книгите „Епически песни“ (1896), „Блянове“ (1898), събрани в „Епически песни“ (1907) – съдържа произведения с мотиви, взети от народното творчество („Чумави“, „Неразделни“, „Коледари“, „Ралица“, „Бойко“), и с философско, културно-историческо (Cismoll, „Сърце на сърцата“, „Микел Анджело“) и историческо съдържание („Крум Ясновидец“, „Цар Самуил“).
В стихосбирката „Сън за щастие“ (1906) се изживява като един от най-нежните български лирици. В оригиналната книга „На острова на блажените“ (1910), написана под формата на антология с творби от 19 измислени от Славейков поети, характеристиките на авторите се редуват с философски, лирически и епически творби. В недовършената си епическа поема „Кървава песен“ (1911-1913), която счита за рожба на целия си живот, Славейков разкрива героизма на народа по време на Априлското въстание (1876).
Славейков е автор и на литературоведски изследвания и есета, на фолклорния сборник „Книга на песните“ (1917) и други произведения. Превежда творби на немски поети (издадени под формата на книга през 1911 г.), превежда трагедията „Антигона“ от Софокъл (1893), както и философската поема „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше (съвместно с поетесата Мара Белчева) и поемата „Демон“ от М. Ю. Лермонтов (заедно с Алеко Константинов). Писмата, оставени от Славейков, са образци на художествената проза, ценна документация за творческия и душевния свят и богатата култура на поета.
Като обобщение на възгледите си за изкуството, Пенчо Славейков подчертава: „Художествените произведения са преди всичко откровения на индивидуалитета на художника и ний мислим, че това е именно най-голямата им ценност… Безжизнени, студени са онези произведения на изкуството, при чието раждане душата на художника е отсъствувала.“ Неговите думи са цитирани във в. „Народна култура“ през 1986 г.
/ЕЛ/ отдел „Справочна“
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия България, т.6,с.224; БАН, с.177; Голяма енциклопедия „България“, т.10, с. 4056; в. „Тревненски зов“, бр. 4 и 5, 27.4.1966 г.; в. „Земеделско знаме“, бр. 105, 9.5.1986; в. „Народна култура“, бр. 19, 9.5.1986; в. „Литературен фронт“, бр. 29, 19.7.1990; в. „Една седмица в София“, бр. 19, 13.5.1991; БТА,ВИНФ,15.4.2016; БТА,ВИНФ,27.4.2016; https://1sousofia.org/за-нас/история/; https://www.ncslaveikov.com/bg/история.html; https://archives.bnr.bg/archives/post/13213/pencho-slavejkov; http://www1.libvar.bg/publications/slaveykov/biografia.html
/КБ
