Искам да ви разкажа история.
Любовна. Не е моята.
Случила се преди много години. Аз познавах жената, макар и доста смътно да си я спомням. Бях дете, а тя беше на около 70 години. Ще я нарека Рада. Историята не ми я разказа тя. Разказа ми я майка ми. Бях вече голяма, а жената беше покойница. От много години.
Той /неговото име не знам/ и тя се запознали на една сватба, селска. И двамата женени… Но се влюбили.
Как са се запознали и какво са си казали – не знам. Знам какво се е случило после, в общи линии.
Обичали се. Много. Живеели в две близки села. Не се виждали често. Той използвал всеки случай, за да й покаже колко я обича. И колко му липсва. Пишел й писма. В тях слагал и… цвете. На път за Добрич минавал покрай нейната къща. Имали си тайно място. Оставял й по нещо в храстите пред тях… Писмо, плодове, цветя… Пращал й поздрави по различни хора и чакали сбор или сватба, за да се видят отново.
Годините минавали. Любовта им – не. Колко, как и дали се се виждали? Не знам. Едва ли е било често. Тя е имала три деца, по-късно – снаха у дома. И внуци.
Каква е била причината той да напусне жена си след толкова много години – не знам. Знам, че я е напуснал. Сигурно защото баба Рада вече е била вдовица… И заживели заедно. В края на нейното село. Купили стара кирпичена къща. Вече възрастни, но все така обичащи се.
Най-ясно, от разказа на мама, помня, че боядисали первазите на къщата в червено. Тогава си помислих, че трябва наистина много да са се обичали. Любовта прави с хората така… Кара ги да бъдат ярки и цветни.
Той имал занаят. Бил железар, правил каруци – здрави и шарени… С това са се изхранвали. Така минали 2 години… и тогава… той починал. Блъснала го кола… И го е убила.
Мама ни разказваше историята, докато работихме нещо. Тя често правеше така. Разказваше ни интересни случки или книги, които е прочела, за да имаме настроение и да ни е по-лека работата. Когато, в разказа си, стигна до неговата смърт… спряхме да работим.
А аз спрях и да дишам…
Не можеше да е толкова несправедливо… Знаех, че не са останали заедно, защото познавах жената, но да почине толкова скоро, след като са се събрали…
Само животът ги може тези неща..
По-късно поразпитах и баба за тази история. Според нея, тогава имало слухове. Синът му бил имал нещо общо със смъртта на баща си. Защото, след като ги напуснал, заради Рада, майка му се разболяла от мъка и от срам и починала. Синът не можал да му прости! Дали е било така, не знам…
Минало време. Баба Рада продължила да живее сама в къщата на края на селото. „Ни напред, ни назад” – както каза баба. Тогава съседи казали на снаха й: „Иди я прибери! Срам я да се върне…”. И отишла снаха й… „Мамо, айде да си дойдеш…“
Познавах ги и двете. Почти можех да усетя нежеланието на едната и облекчението на другата…
Помня баба Рада. Бях малка и тя ми се струваше ужасно стара. Едва ли е било така. Винаги в черно, леко приведена и много смирена, но детският ми спомен е, че се усмихва. Винаги ми даваше бонбонче от джоба си или отваряше раклата и от там ми вадеше нещо сладко. Аз харесвах тази баба. Ходех при нея често и с удоволствие. Може би затова, когато мама ми разказа историята, я почувствах толкова силно. След това съм я разказвала на други хора. Тя не докосва всеки. Останала ми е като един тест. По реакцията на човека за тази история, разбирам каква душа има… За много хора е обикновена житейска случка… За мен беше като приказка. Само дето в живота приказките не винаги завършват с „…и заживяха дълго и щастливо…” Понякога е само щастливо…
Дали си е струвало? Не знам…
Баба Рада живя дълго след това. Сигурна съм, че се е срамувала от това, което й се е случило. Времената са били такива. Сигурна съм и че често са й го напомняли… У дома… И на улицата… Но сърцето ми подсказва, че вечер, когато е изгасяла свещта, си е шепнела с него… С единствения… И се е унасяла в съня усмихната. Познала любовта…
Любовта е голям дар. Божествен! И само дареният с любов, вижда историята като приказка…
Диана СТЕФАНОВА
