All-focus

И В А Н     Я Н К О В    –    40 години от кончината

“По пътя на  изкачването можеш  да спреш,по пътя на спускането –не”.

 Наполеон   

…От всички  тъжни  определения какво е старостта /Господи, започнах да се зачитам в тях още на 40-годишна възраст?!/ открих в действителната старост моето си.

А то е кротичко, поносимо, до приемливост –  започваш да преценяваш дали не си попаднала в чужд, непознат град: толкова непознати хора по пътя ти.

А познатите? Тях започваш да ги търсиш от срещите си по пътя на изкачването, в младостта. Ама какво предисловие за човек като Иван Янков, кореспондентът на вестник “Стършел”?! “За убиване си – ще ми каже – ама ще те пожаля: на мой приятел си жена!”

….Пързалям се, пързалям надолу – минават толкова много лица! Попаднали в плен на л а в и н а т а – в ре м е . За някои ще си кажа и след години: да си стоят там, но за други с голи ръце ще рина ледения сняг.

…А познанството – с какво съм го запомнила?! Непозната бях в този град. Ей така, Съдбата или г-жа Х. забила  пръст за разпределението ми, някъде в Североизтока, но без река или море. Не бях доволна, но останах. Когато се озовах в редакцията на в.”Добруджанска  трибуна”, “старата дама”, на която се опитват да правят сега юбилея, но без спомени, ориентир за хората от колектива и приходящите даваше Георги Колев. Някои добронамерено ме беше предупредил пред другаря Иван Янков много-много да не се отпускам. Прозвуча ми пресилено – не можеше този мъж с ведрото излъчване на баща ми /имаха  и физическа прилика/  да причини зло. Съпругът ми беше кратък в отговора: ”Ако имаш нещо да криеш – внимавай!” После, естествено ме изкодоши, разкривайки страховете ми. Не странях от компанията на този колега. Говорехме си за Русе и аз споделях възхищението си от този град, макар че далеч още не познавах цяла България. Разказваше любопитни истории, рецитираше стихове – тогава научих, че има и “театрални години” в неговата биография. И не всяка седмица, но не по-малко от два пъти в месеца, завираше нещо в “Стършел”, сготвено  от нашия съгражданин. Янков не идваше веднага в редакцията, но не можеше да не мине. Няма вестникар, който да си изчете сам публикацията и да не ослуша за отзив. Заслушваше ли се в това, което казвах – лаская се, че да. …

…После разреди посещенията. После дойде вестта за кончината. После… започнаха безконечните изпращания. Тези дни в Добрич гостува Бранимир Янков, синът. И разговорите с него са интересни. Същата щедрост да сподели знание, същото любопитство да научи нещо ново. Чувството за хумор, откривано в подтекста на разговорите. И на моменти –  същата усмивка при среща. Изминали четиридесет години от раздялата с баща му. И пак с познатите, несекващите угризения, направихме ли всичко за  п а м е т т а на нашите близки?. Споменах, че в “Искам да ви разкажа…” Георги Колев е включил “Стършелкор-“а в споменаването на колегите, с които е “имал  провинциално непринудени, природно чисти отношения“.

А аз, поискала да запиша нещо възвишено, ударила на Наполеон, който може да бъде приет с шега, сега разравям сред снега един надпис, на пейка, на спирката на една Специална болница, която няма да забравя до края на дните си. Нямаше подпис…, не беше изписано като цитат.

А на небето звездите падат,

отиват си, без да се сбогуват…

Така както си отиват хората,

спомените за които тревожат

грубите ни души.

юли, 2019 г.                  Мариана ИВАНОВА  

All-focus

ИВАНЯНКОВ – ПОХЪЛМОВЕТЕ НА ВРЕМЕТО

Роден е  20 септември 1912 г. в  град Русе. Дядо Янко, баща му е мобилизаран и заминава в Балканската война и вижда за първи път първородния си син едва 1916, когато се връща в отпуск. Трудни военни години. И още по-трудни следвоенни времена.

Поотраснал юноша, татко ми записва електротехникума. Но с още няколко свои съученици, сред които и неговият дългогодишен приятел Михаил Гюлеметов, се оказват от „лудите глави“. Не приемат убийственото класово разслоение и по недвусмислен начин се обявяват срещу капиталистическия гнет. Той е сред учредителите на РМС в Русе през 1928 г. Заради своята дейност е изключен от всички училища на царството.

Така той започва своя, изпълнен със странности, превратности и преживявания живот по хълмовете на времето.

Боян Дановски го открива в Русе и го взема като ученик в своята театрална школа в София. Завършва я и за първи път играе в постановка на Народния театър – като Колчо слепеца в „Под игото“. В рецензия за постановката бъдещият академик Тодор Павлов пише: „На небосклона на българския театър засия една малка, но ярка звезда…“ Е, но в размирното време на Втората световна война шило в торба не стои, както често татко казваше за себе си. За един Първи май с негов колега, уж приятел и съмишленик, разлепват позиви в сградата на Народния. Разбира се, издайници се намират… Е, отнесъл много бой и жестокости, Иван Янков, оцелява дори след разпитите при Никола Гешев. Липсата на доказателства му връща свободата, но не и работата в Народния театър.

Да… Повратностите на времето не подминават и България, и Иван Янков…

С голяма група, заедно с режисьора Хрисан Цанков, е изпратен в Габрово, където през 1945 г. учредяват местния театър и поставят първата пиеса „Хъшове“. После пък е изпратен за укрепване на театъра в Добрич. И от 1947 до 1979 година, когато ни напусна завинаги, той оставя в града на хлебодатната равнина.  С непримирим дух към неправдите, шмекерите и нагаждачите, той захвърля лицемерното театралничене и времето го поставя пред нови изпитания. И нали е дялън камък, както за него казва един държавен ръководител на Добрич през 60-те – Стойко Георгиев – му възлагат да стане журналист. И той става и остава в журналистиката от 1952 до 1972 година, когато се пенсионира, изпратен в заслужена почивка от колегите си в „Добруджанска трибуна“, и от „Труд“, и от „Стършел. Иван Янков започва в журналистиката като кореспондент на в-к „Труд, от 1954 г. е и кореспондент на в. „Стършел“. Гледам му старателно подредените архиви с публикации и те нямат изчитане. Да, той остава първият и единствен на жилещото и осмиващо перо в Добрич. Но и до днес си спомням, как на няколко пъти, аха да изям пердаха от ужилени и осмяти по страниците на сатиричния седмичник…

Любовта му към театъра остава и Добрич дължи кукления театър на него и знаменателната ентусиастка и режисьорка Руска Цекова – от самодейна трупа, да стане държавен куклен театър. Когато е можел да отпусне педала и да продължи да живее в детския свят с поуки за младите поколения, той отказва да е щатен актьор и продължава в журналистиката. Но продължава и с изявите в самодейния драматургичен театрален театър. Участва във всички постановки и последната е „Двубой“. Каква случайност на съдбата или предопределеност – да започнеш и завършиш театралната си кариера с Вазов.

Иван Янков живя 67 години – 32 г. в Добрич. Както сам казваше на майчето ми – „най-щастливите. Когато един ден си отида от този свят, искам пътят ми във вечността да е тук, сред безкрая на хлебодатната равнина…“ И след дългото препускане по хълмовете на времето, той остана завинаги тук, сред полята на Добруджа в знойния пек на 27 юли 1979 г.

All-focus

Все още жив в спомените на най-обичаните му – собичаната ни майка Ани, която скоро ще закръгли 96 години и ние – неговите деца и внуци. Жив – сред все още оцелели от житейския подбор негови колеги и приятели. Жив и в неговия правнук Йоан, и в неговия най-малък вкук- 10-годишния Брани, тепърва трупащи спомени за своя прадядо Иван Янков.

Бранимир ЯНКОВ

    

 

Коментирай