Диана СТЕФАНОВА

Напоследък все по-често се замислям /може би защото навърших 50 години/ дали избираме съдбата си, или тя е нещо, което не може да се променя.
В тази връзка се сетих за една история. Който ме познава, знае че не мога да разкажа история, без да спомена баба. Та… баба ми Димитра разказваше история, която нейният дядо й разказвал.

В нея един човек се връща с каруцата към селото си. Кара си бавно по прашния път и застига жена, която върви в същата посока.
– Добър ден! – поздравява я човекът, когато се изравнява с нея.
– Добра среща! – отговаря жената.
– Накъде си тръгнала? – пита я мъжът и забавя ход.
– Към селото отивам. Ще ме качиш ли на каруцата си до там?
– Да те кача, ама… Ти коя си? Струваш ми се позната.
– Не ме знаеш, но може да си чувал за мене.
– Добре де, ама как се казваш?
– Чума… – отговорила жената. – Чума се казвам…
Стъписал се човекът. Вярно, чувал бил за нея, ама да я срещне…
– Ти в моето село ли отиваш?
– В твоето. – отговорила му Чумата.
Уплашил се добрякът. Да я вземе ли, да не я ли вземе?… Не посмял да й откаже. Чумата е… чума все пак. По-добре да не я сърди.
Качила се тя отзад в каруцата и провесила босите си крака. Пътували си двамата в тишина. Само щурците свирикали любовно из нивите. А на мъжа душичката му трептяла… Блъскала се в гърдите му тревожно… Искал да я пита, нея – Чумата, пък не смее…
– Казвай! – казала му Чумата. И допряла ухо до устните му.
– Какво? – стреснал се мъжът.
– Питай, каквото искаш питай!
– Ами аз такова… сега, като те качих в каруцата да те заведа до селото, ще ме пощадиш ли? – сърчицето му ту свивало, ту да избие от гърдите му. Сърце е, човешко сърце, какво, че е мъжко…
– Не знам.
– Как така не знаеш!? Нали ти си Чумата и разболяваш хората и те умират?
– Е, аз съм, де.
– Ами как тогава не знаеш?!
– Ами така! То не зависи от мене. Не ги решавам аз тези работи.
– Как тогава решаваш кой да се разболее и кой не? Защото не всички се разболяват… А някои се разболяват и не умират, а  и се оправят.
– Имам си списък. – казала Чумата. – Когато стигна до човека, си проверявам списъка. И ако го има, разболява се. Няма ли го, да се радва на живота…
– Мене, ако ме има там, можеш ли да ме пощадиш? Щото аз нали те качих, да не вървиш пеша?…
– Не мога! – казала Чумата. – Каквото е писано – това е!
Историята свършваше тук. Така и никога не разбрах този човек имало ли го е в списъка, или не. Аз все молех баба да каже какво е станало, но тя твърдеше, че не знае. И дядо й не знаел… А и най-вероятно целта на историята е да се разбере, че каквото е рекъл Господ – това е!

Баба казваше: „За работи от Господ и от държавата няма да се ядосваш! Нищо не можеш да промениш!”.
Бях малка и с детското си въображение рисувах картината на прашния път, силното слънце, маранята над полето и как Чумата се тръска отзад на каруцата, с гръб към добряка… Провесила босите си и изпраше крака, как  разгръща огромен тефтер с имената на хората и търси там името на мъжа. На добряка…
Това, че историята нямаше конкретен край, я правеше много достоверна и ми даваше възможност да си измислям как свършва. Така или иначе в детското ми съзнание остана фактът, че каквото е писано – това е! И нищо не може да се направи, да се промени. Баба ми вярваше, че всичко е „Божа работа”, макар че до последно не спря да се опитва да я промени тази „работа” и да я прави такава, каквато на нея й харесва.
След години гледах документален филм за нападението над Хирошима и там имаше интервюта с оцелели от ядрената гъба. Един от тях разказваше как той е оцелял, а от човек, с който били на еднакво разстояние от бомбата, е останало само мазно петно върху бетона. Изпарил се.

Явно е бил в списъка…

Аз и досега не съм много сигурна как е. Дали имаме право на избор, или всичко се случва по списък и каквото е написано – това е? Кое е „съдба” и кое „свободна воля”? А може би е комбинация от двете? И можем да променяме пътя до финала, но не и самия финал?
С напредването на годините съм по-склонна да вярвам, че животът до голяма степен е това, което си пожелал, но тъй като най-често пожелаваме това, което вече сме видели, не винаги напредваме много… Тези, които пожелават невиждани неща, се наричат луди, мечтатели, откриватели, изобретатели или с други думи – гении.
Сега от позиция на опита /често горчив/ смятам, че с всяко наше малко, ежедневно решение избираме евентуалната реалност, в която да живеем и само името ни минава от списък в списък… За това е по-добре да не мислим за него, а да избираме реалността, която искаме да ни се случи и да не забравяме, че животът е сън и всичко е възможно!

 

Коментирай