„Рокпоезия“ на Александър Петров се появи по книжарниците преди няколко месеца и веднага свърши. Странното в тази книга е, че напомня на песнопойка – който я зачете, неволно започва да пее. Защото в нея са събрани най-добрите текстове на песни, написани от знаменития автор.

„Това ме накара да се позамисля и да направя един голям концерт, в който тези песни отново да прозвучат. За щастие музикантите, с които съм работил през всичките тези години, ме подкрепиха“, казва Александър Петров. Така на 15 октомври в зала 1 на НДК любителите на рока ще чуят емблематични песни, по текстове на Александър Петров, изпълнени от групите „Тангра“, „Сигнал“ , „Фактор“, Д2, Стенли , Боби Косатката и гласът на България от миналата година- Ния…

-Г-н Петров, вие имате стотици текстове, изпети от почти всички български поп звезди. Защо решихте октомврийският ви концерт да бъде посветена на само на рока?

– Голяма част от избраните песни имат дълга биография. Някои ще станат вече на четиридесет години. Сметнах, че те са стойностни и достатъчно популярни, след като са оцелели толкова дълго. И то в много динамична среда, в която всяко поколение, дори всеки випуск има своите музикални предпочитания и стил.

–  Кога за първи път чухте някой да пее ваши стихове.

– През 1980 година написах първото си стихотворение, то стана хит на група „Тангра“. Това е песента за: „малкия град, в който няма какво да се случи…“ Популярността, която бързо спечели парчето , ми даде самочувствие и кураж, че мога да работя успешно в тази област.

– Изненадан ли бяхте от големия успех тогава?

– Да. Много. Беше много внезапно. Буквално месец, след записа песента „Нашият град“ се оказа много харесвана и слушана. Така тръгнах…

– Летящ старт?

– По онова време беше много трудно млад автор да публикува. Изданията, в които стиховете му можеха да намерят място, бяха много ограничени. Не ми се висеше на опашка пред вратите на червеното килимче на редакторите и намерих тази форма да доведе нещата, които пиша до хората. Тя пък я се оказа много удачна.

– Как ви намери композиторът на песента „Нашият град“  Борис Карадимчев?

– Борето ми прeдложи да напиша стихотворение за някаква група от добруджанския край. Той търсеше съвсем обща тема, както се пееше тогава: за любов… и още нещо. Аз не познавах момчетата от групата, но се замислих, че те са от малък град, затова реших, да направя една негова снимка. И въпреки, че съм роден в центъра на София, ето че се получи. Всеки, който е чул песента, остава с впечатлението, че е посветена на неговия град. Това подсказва, че сме си свършили добре работата.

– Излиза, че случайното писането на текстове за песни става ваша професия. А какви бяха плановете ви преди да се захванете с това?

– Аз съм завършил българска филология. Мислех, ако имам възможност, да вляза в някоя редакция. Журналист. Никога преди това не бях писал стихове. Не исках да съм учител. А стана така, че без да съм преподавал, доста от нещата, които написах са включени в учебниците.

– При първия опит сте успели, какво се случи след това?

– Последваха силни песни на „Тангра“, пак с Борето Карадимчев: „Богатство“-историята за хазайката с каничка кафе, изпълнена от Чочо Владовски , „Любовта без която не можем“… така за няколко месеца си дадох сметка, че това може да бъде за цял живот. Тази професия има предимството, че благодарение на музиката дава допълнителна популярност. Известно е, че едно стихотворение няма как да бъде чуто от толкова хора, колкото една песен.

– Легенди, верни и неверни, се носят за цензурата навремето? Какъв е вашия опит?

– Цензурата в националното радио беше доста сериозна. Обръщаше се идеологическо внимание на това, какво звучи в ефира. Всички предложения , които постъпваха в „Музикалната редакция“ се разглеждаха от комисия. Тя преценяваше дали съответното произведение няма да повлияе зле на драгия български слушател.

– Вие имали ли сте проблеми?

– Имал съм, но не мога да кажа, че са били сериозни. В песента „Безсъние“ разказвам за Дон Кихон, прегърнал здраво чашата. Тогава ме повика председателят на комисията, един много уважаван и културен поет. Беше подчертал някои думи: блудници, рокери… и ме помоли да измисля нещо друго. Върху листа с текста бе написано: „Може, но с поправки. Авторът да ми се обади. Подпис.“ Казах, че ще го направя, но записахме оригиналния текст. От „горе“ не се усетиха.

– Как избирате темите?

– Обикновено нещо ми хрумва и започвам да мисля. Не казвам че е лесно, нито, че е трудно. Всичко е въпрос на чувствителност и наблюдателност, защото до голяма степен песните приличат на малки разкази, моментна фотографии на една раздяла, очакване, чувство.

– Песните, както и хората, вървят с късмета си. Имали ли сте песни, които харесвате, но не са получили заслуженото признание на публиката?

– Много хубави песни направих за Вили Кавалджиев по музика на Иван Лечев. Страхотни, но за съжаление така потънаха, не намираха попътен вятър. „Безсъние“ по музика на Лечев по най-хубавото ми стихотворение, също не доби популярност.

– Вие текстописец ли сте или поет. Има ли разлика?

– Това е като дилемата за яйцето и кокошката. Навремето, пък и сега, има особено отношение към авторите на думи за песни. Утвърдените поети се дразнят от популярността на това, което създаваме. Освен това нашите стихове бяха по-добре платени от класическата поезия. Това създаваше пренебрежително отношение: За „класиците“ ние бяхме: Тия от естрадата… Смятам обаче, че това приключи преди 2-3 години, когато дадоха Нобелова награда за литература на Боб Дилън. Това е ясен знак, че стиховете, създадени за песни могат да бъдат нещо, изключително стойностно. Световната практика го потвърждава. Джон Ленън е един много ярък пример./show.blitz.bg

Интервю на Исак Гозес

  1. ДОБРУДЖАНЦИ
  2. ВИЖДАМ ТЕ КАТ – БЪЛГАРИЯ
  3. МУЗИКА ЗА ДУШАТА – ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПЕСНИ И МЕЛОДИИ
  4. БЪЛГАРИТЕ
  5. РИБОЛОВ
  6. ГЮВЕЧ
  7. БЪЛГАРИЯ-ТУРЦИЯ BULGARIA-TURCIA
  8. България – Китай 中国保加利
  9. ВСИЧКО НАКУП В PINTEREST
Коментирай