„Трябва да си припомним откъде идваме, за да си дадем сметка кои сме. Имаме труден исторически жребий. Наследници сме на пет века османско иго, два века византийска власт, три века диви боляри и половин век комунисти. Две национални катастрофи. Натоварени сме с памет за зависимост и унижения. Българинът е смален човек, казано дръзко. Кодиран да оцелява в дребнодушен режим“, казва в интервю за KapitalLight психиатърът д-р Николай Михаилов. Ето още акценти:

Масовият човек охотно разменя свобода за сигурност

Бедата е, че след краха на комунизма „разкрасяващото огледало на лъжата“ не беше счупено, а само смени рамката. Старата лъжа беше заменена с нова лъжа. Новата лъжа има някои предимства, тя е по-дълбоко засекретена, по-трудно достъпна, защото е „естествена“ и, така да се каже, нормална. Строго погледнато, посткомунистическият човек е все същия беглец от реалността, но с някои граждански волности и потребителски бонуси. Идеята е да се наслаждава и да се забрави. Ако помни, ще страда, а не иска. Успелият отново ще се съзерцава с развълнувано самодоволство, но този път като постигнал доволството и свободата, мярата на своята осъщественост. Масовият човек има естествена гравитация към тоталитарен уют. Привлича го илюзията за устойчив свят с гаранции и предвидимост. Охотно разменя свобода за сигурност. Големите зоотехнически утопии привличат силно ленивите мнозинства. Гарантират минималната потребителска кошница, приютяват нещо от идеалните чувства и осмислят Космоса. Преди имаше униформеност на идеологическото, сега – униформеност на потребителското.

Моловете са светилища на потреблението, религиозни дестинации.

Първомайската манифестация е екстаз на разтварянето в сакрален колектив, шопингът е шемет на фетишизма.
Политиката твори илюзии, поръчани от илюзиите на електората. Няма измъкване от този капан. Демократичното управление е неосъществимо без услугите на организираната симулация. В политиката се лъже и по форма, и по съдържание. Същественото е да се прави с вдъхновение и тъй да се каже, огрижено.

Масовото съзнание се управлява от телевизията и от жълтите вестници.

Това съзнание и тези медии са в кръгова поръчка на практически безкрайна безвкусица. Телевизията се зяпа с открехната уста. В състояние на гаснеща будност в подсъзнанието на зрителя се утаява всякакъв боклук от вредни за здравето образи, лица и дезинтегрирана реч. Основното усилие на телевизията е да замени реалността с произведения от самата нея образ. Манипулацията е невъзможна без кич. Кичът скъсява дистанцията между производител и потребител с илюзия за интимност на връзката. Преди дни в централните новини на гледана телевизия ни заведоха при опериран водещ по пижама, проснат на легло, обнадежден и преизпълнен с благодарност към лекуващия персонал. Сецнал се в банята, но сега е добре и пак ще чете новини. Кич, ако питате мен. Рекламите са апотеоз на идиотизма, углавен кич. От „Майкрософт“ и апели за спасяване на деца до драмите на простатната жлеза и попивателната мощ на дамската превръзка за периода на няколко примигвания. Разкъсването на информационния поток с тези безумства изобличава властта на парите като демонична власт. В някои от телевизиите се подвизават удивително пошли наемници, рупори на задкулисна власт. Бедата обаче е не толкова в това, което говорят, защото то не се помни, а в тъй наречената аура, в арогантния примитивизъм на излъчването. Много лоша компания. Стандартният телевизионен потребител е образ и подобие на малкия екран.

Образите, които този Студентски град емитира, са наистина зловещи.

Това не е град, а подземие. Безумна чалга и екстаз на простотията. Нищо по-информативно за националния упадък от веселието на провинциалния студентски авангард. Струпването на либертини от дълбоката провинция в нещо подобно на чалгизирано гето е зловещ образ на българската либерална революция, кошмарно постижение на нашата демокрация. Става ясно, че това, което наричаме преход, въобще не се шегува, а тласка нещата към антропологична мутация, към израждане на поколенията. Това, което показват от дискотеките на този „град“, не е кич, а беснуване, „светивитово“ хоро. Кошмар.

Прегънатият свиква със своето нищожество

Българският човек е исторически подмятан, докато накрая, види се, е успял да се презре. Прегънатият свиква със своето нищожество. Няма смисъл в първородството, щом съм гладен, казва библейският Исав. Дайте ми паница с леща. Българският живот е с отрязани дълбочини, без небе. Има нещо отчаяно на дъното на нашата национална душа, разубедено и мнително. Оттук и характерната битова небрежност, глухото раздразнение, безадресната претенция, накрая безстилието. Най-голямата беда се нарича атрофия на чувството за истина. Нито истината, нито лъжата имат някакво значение, важна е простата протяжност на живота, унилото течение на дните. От това състояние не се излиза със смяна на правителствата, а със смяна на ума. Но как се сменя ум?

Коментирай